ИПИ: Накъде с новите мерки за туризма?

С официалното начало на туристическия сезон по морето на дневен ред отново излизат предложенията за държавна помощ към пазарните участници, които вече втора година срещат тежки затруднения заради covid-19 и рязкото свиване на международните пътувания. Предложените решения обаче няма как да се справят с фундаменталните проблеми на сектора, който е изправен пред необходимостта да предефинира себе си и в дългосрочен план, пише Адриан Николов от Института за пазарна икономика (ИПИ).

За разлика от много случаи, в които компетентните органи се втурват да предлагат спасение от имагинерни проблеми, колкото да оправдаят съществуването си, българският туризъм наистина е изправен пред една от най-тежките си кризи. Миналото лято в резултат на изчезването на почти всички международни туристи броят на посетителите в морските общини се сви почти наполовина. Тази година ограниченията за пътуване са по-малко, но пък това означава и че много от българите, които през 2020 г. предпочетоха да летуват в страната заради високата несигурност, рискове и карантини, ще се ориентират към международни дестинации. С други думи, 2021 г. (а и следващите) несъмнено ще са трудни както за туристическия бизнес, така и за свързаните с него доставчици на стоки и услуги.

На този фон основното предложение на министерство на туризма за привличане на туристи е… намаляване на цените на чадърите и шезлонгите по плажовете в рамките на сезона. Срещу това концесионерите получават отстъпка от концесионната си такса, пропорционална на свиването на цените на плажните приспособления. Сама по себе си, отстъпката от таксата не е лоша идея – тя със сигурност няма да навреди на най-остро засегнатите от кризата бизнеси. По-ниските цени на чадърите и шезлонгите обаче в никакъв случай не са достатъчно силен фактор, който да привлече значително повече посетители по Черноморието това лято.

От една страна, точно този разход далеч не е определящ за ориентирането на българските туристи към местните курорти особено на фона на задграничните им алтернативи. От друга, дори и всички българи да се насочат масово към черноморските курорти това лято, те няма да успеят да заместят липсващите чужденци, на които разчитат големите хотели и комплекси.

Тази мярка прилича много на останалите, предлагани и/или приложени в хода на последната година и половина – обсъждани бяха, между останалите, субсидии „на седалка“ за чартърните полети за туристи, въвеждане на „купони за море“ за българите, днес субсидирани почивки за учители и ученици, но за малко от тях има анализ на ефектите. Подходът е един и същ – предоставя се държавна финансова подкрепа на дребно, колкото да се демонстрира загриженост към отрасла.

Истинският проблем, който възпрепятства връщането на туристите обаче е другаде. Докато миналото лято от значение беше най-вече самото допускане на чужденци и изискванията за карантина при връщане в държави на произход, то днес широкото разпространение на ваксините означава, че основната пречка пред пътуване е преодоляна. На този етап обаче тази възможност за България е по-скоро пропусната, тъй като основни туристически партньори на страната (Великобритания да речем) я поставят извън групата на онези, където пътуването е безопасно, а рискът от заразяване – нисък. Доколкото ваксинацонната кампания у нас продължава да е хаотична и бавна, няма изгледи скоро да се наредим в списъците на „зелените“ държави. С други думи, ако иска наистина да помогне на туризма – заедно с цялата останала икономика -  държавата трябва значително да увеличи усилията си за ваксиниране на максимално голяма част от населението максимално бързо.

В средносрочен план обаче възникват и други проблеми. Различни прогнози сочат, че международният трафик ще се възстанови до предкризисните си равнища чак към средата на десетилетието, а преди това не можем да говорим и за възстановяване на туристическия сектор. Общините по морето, където заетостта в него надхвърля половината от работната сила, ще са в тежко икономическо положение дотогава. По тази причина е редно да се мисли за диверсификация на местните икономики, зависими по-сериозно от туризма, което би ги направили и по-държеливи на бъдещи сходни шокове.

Сериозна критика търпи и самото „управление“ на туристическия сектор. Дори и преди кризата основната функция на администрацията, чиято роля е да подкрепя отрасъла предимно харчеше бюджетни пари за реклама със съмнителен ефект. В хода ѝ обаче тя доказа, че не е в състояние да отстоява интересите му и да предприеме мерки, които да омекотят удара. Това е и добър повод да започне и дебат дали има нужда изобщо от такава структура, в който аргументите „за“ са доста трудни за откриване.