Вълците на Wall Street - или как парите раждат пари

Добрата банкова система има две функции: да се грижи за парите на вложителите и да среща интересите на спестителите и инвеститорите във взаимно изгодни сделки и за двете страни. Спестяванията са в банките, защото им се вярва, че няма да ги откраднат, а попечителството си има цена.

Сделките, които банките уреждат между заемателите и заемодателите са кръвоносната система на модерната икономика, но и рисков бизнес, за който банкерите заслужават да бъдат добре възнаградени. Но когато средствата, които банкерите печелят, превишават разходите по предоставянето на съответната услуга, се стига до това, което бившият британски регулатор Адиър Търнър нарича „социален разход“, или това, което се описва като „лихварство".

Но не размерът на финансовата система трябва да ни предупреждава, а нейната концентрация и свързаност. Във Великобритания все по-голям дял от банковите активи отиват в петте най-големи банки. Традиционната икономическа теория ни казва, че прекомерните печалби са прекия резултат от концентрирането на собственост.

Свързаността е връзката между банките. Тези връзки могат да бъдат местни, както на Wall Street, така и в Лондон. Но те се превръщат в глобални чрез развитието на дериватите, които би трябвало да увеличат стабилността на банковата система като цяло, като разпръскват риска. Вместо това те могат да увеличат крехкостта на системата, като поставят риска върху много по-голямо пространство.

Както Андрю Холдън от Английската централна банка и зоологът Робърт Мей пишат в едно свое изследване: дериватите са като вирусите. Финансовите инженери и дилърите споделят същите допускания за рисковете, които поемат. Когато тези предположения се оказаха грешни, цялата финансова система бе изложена на зараза.

Концентрацията и свързаността се подсилват взаимно. Две трети от растежа на банковите счетоводни баланси във Великобритания се дължи по-скоро на вземанията между самите банки, а не на вземанията на банките от нефинансовите предприятия – показателен пример за това как парите раждат пари.

Реформаторите искат да сложат таван на банкерските бонуси, да създадат защитни стени между банковите отдели или (по-радикално) да ограничат дела на една банка в общия размер на банковите активи. Но единственото трайно решение е да опростим финансовата система. Както Халдейн и Мей казват: „Прекалената хомогенност в рамките на финансовата система - всички банки да правят едно и също нещо - може да минимизира риска за всяка една банка, но максимизира вероятността за срив на цялата система“.

Докато все още банките могат да печелят от търговия, те ще продължаватт да използват дериватите отвъд всички законови изискания за хеджиране от небанковите институции, създавайки излишни продукти, чиято единствена функция е генерирането на печалба за своите създатели и продавачи.

Как да съкратим използването на деривати към момента е най-важната тема в банковата реформа, а търсенето на решения трябва да се ръководи от разбирането, че икономиката не е естествена наука. Както Мей твърди: „Вероятността за 100-годишна буря не се променя, защото хората си мислят, че такава буря става все по-вероятна."

На финансовите пазари шансовете наистина зависят от това какво мислят хората. Колкото по-малко трябва да мислят, толкова по-добре. Джордан Белфърт отчасти е прав: хората, които се забъркват в сферата на финансите не трябва да бъдат прекалено умни.