Защо старите инструменти за намаление на неравенството не работят

Приблизително от края на Втората световна война до началото на 80-те години бяхме свидетели на един забележителен период, в който неравенството при доходите и богатството в богатите страни намаляваше. Този период се основава на четири стълба: силни профсъюзи, масово образование, високи данъци и държавни трансфери, пише в свой анализ за блога Global Inequality Бранко Миланович, професор в City University of New York.

Оттогава, от около 20 години насам, неравенството отново започва да се увеличава, продължават и безплодните опити за ограничаване на разрастването на някои или всички тези четири стълба - но през 21-и век нито един от тях един не е толкова силен, колкото през миналия век. 

Защо? Миланович започва аргументацията си със синдикатите. Във всички богати страни спада броят на синдикатите, особено в частния сектор. И тази тенденция не се дължи единствено на антипрофсъюзна политика. Правителствата може и да са помогнали, но те не са основната причина. По-скоро причината е в промяна на основната организация на работата: все повече работни места се преориентират от индустрията към сектора на услугите. На мястото на принудително присъствие в производствени халета или офиси се появяват все повече мобилни работни станции. Това води до мълчаливо умножаване на сравнително малки работни позиции, които често не се намират физически на едно и също място. Организирането на разпръсната работна сила е много по-трудно от това на работници, които работят в един голям завод и споделят общ интерес.

В допълнение, отслабващата роля на синдикатите отразява спада на силата на труда над капитала, което се дължи на масивната експанзия на наемния труд (т. е. работата под капиталистическата система) от края на Втората световна война и реинтеграцията на Китай в световната икономика. Последното наистина е еднократен шок, но последиците ще продължават да съществуват в продължение на поне няколко десетилетия и може да бъдат изострени допълнително от бързия ръст на броя на населението в Африка, което би довело до свръхпредлагане на работна сила. 

Масовото образование, от друга страна, на Запад е инструмент за намаляване на  неравенството по време на период, в който средният период на образование скача от 4 - 6 години през 50-те на 13 или повече години днес. Това води до намаляване на т. нар. „skill premium“, тоест на дупката между завършилите висше и тези, които имат само основно образование. Това намаление е толкова голямо, че известният холандски икономист Ян Тинберген е вярвал през 70-те години, че skill premium ще възлиза на нула в края на века.

Но масивната експанзия на образованието е невъзможна, ако в една страна средното образованието трае 13 или 14 години. Не можем да очакваме, че бъдещите малки увеличения на средното ниво на образование ще имат тези компенсиращи ефекти върху заплатите, каквито са имали някога при масовото образование.

Високото данъчно облагане на доходите и силните социални трансферни плащания са от огромно значение за намаляването на неравенството при доходите. Но по-нататъшни увеличения на данъците са трудни от политическа гледна точка. Основната причина е и в това, че днес на ролята на държавата се гледа много по-скептично. За разлика от предшествениците си преди половин век, сега средната класа в много страни е по-скоро критично настроена към данъчни и трансферни мерки.