Истинската жертва на коронавируса

Текст КОНСТАНТИН ТОМОВ

Първо дойде страхът за здравето; естественият страх от нова и непозната болест.  После, с печално закъснение, дойдоха страховете за икономиката: какво ще се случи, когато над две трети от всички нейни сектори бъдат блокирани от карантинните мерки.

Но накрая може да се окаже, че главната заплаха от коронавируса не е за живота, нито за заплатата. Тя е за онова, което наричаме "свобода на личността". "Решенията, които хората и правителствата ще вземат в следващите дни, вероятно ще оформят света за години напред", писа Ювал Ноа Харари, нашумелият автор на "Сапиенс", в статия за The Financial Times. "Те ще оформят не само нашите здравни системи, но и нашата икономика, политика и култура... Бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, мнозинството от нас ще са все още живи - но ще наследим един съвсем различен свят".

Всяка сериозна заплаха за обществото - била тя епидемия или война - изкушава властите да посегнат на свободите на личността в името на "общото благо". Парадоксалното е, че по-голямата част от обществото ги подкрепя.

Реакцията на повечето световни правителства към коронавирусната пандемия го показва ясно. На много места тази реакция закъсня фатално - моментът, в който с обикновени логистични мерки можеше да се ограничи разпространението, бе проспан, а после властите стигнаха до крайности, за да създадат впечатление, че наваксват. България далеч не е единствена в това отношение (макар че затварянето на парковете е рядкост дори в Европа). Франция отиде дори по-далеч, забранявайки на хората да излизат от домовете си, освен при доказана нужда, задължавайки ги да попълват декларации при всяко излизане и пращайки 100 000 полицаи по улиците да дебнат за нарушители. Полша затвори границите за всички, освен за граждани на ЕС, и остави хиляди украинци и беларуси да висят в колите си край германско-полската граница в условия, които по никакъв начин не понижават риска от епидемия. В Унгария Виктор Орбан поиска и получи правото да управлява с декрети, докато трае извънредното положение. В Израел Бенямин Натаняху, вече загубил изборите, използва положението да отложи свикването на парламента, който трябваше да избере наследника му. И така нататък.

Всички тези мерки се ползваха, поне първоначално, с подкрепата на по-голямата част от съответното население. Рейтингите на всички основни политици тръгнаха нагоре покрай коронавируса: като се започне от Борис Джонсън, чието одобрение скочи с 25 пункта, за да достигне в един момент нетно одобрение от 29% (разликата между онези, които го одобряват, и онези, които не го одобряват) и се стигне до Еманюел Макрон, който за пръв път от две години успя да се изкачи в положителната територия, макар и само с 1%. В Италия първоначалните мерки закъсняха много, а здравната система показа ясно какви са последиците от годините на занижени инвестиции и отклоняване на средства. Но въпреки това Джузепе Конте има подкрепата на всеки седем от десет души. От Индия до САЩ, водещите политически фигури извличат видима полза от извънредното положение.

Според социолозите това е очаквана реакция: първо, лидерите са непрекъснато под прожекторите напоследък, и второ, мнозинството от хората искат да виждат решимост и действия от правителството. Това обяснява и високия според социолозите рейтинг на българския кризисен щаб, въпреки на моменти противоречивите му и непоследователни послания.

Разбира се, нищо не е вечно, особено хорското мнение. Според Джеф Картрайт от консултантската компания Morning Consult бъдещето на политическите лидери зависи изцяло от това как ще се развие пандемията занапред и как ще излезем от тази ситуация. Възможно е много от днешните лидери да споделят съдбата на Джордж У. Буш, който имаше 84% одобрение след 11 септември 2001, и едва 25% в края на втория си мандат.

Основната заплаха днес обаче е свързана именно с текущите рейтинги. Моментната висока популярност на политиците им дава кураж да въвеждат мерки, които в друго време биха били изключително непопулярни. В това на пръв поглед няма нищо ново. Подобни мерки "за общото благо" са въведени в Рагуза и Венеция още през 1348 заради Черната смърт - включително задължителната 40-дневна карантина (самият термин произлиза от италианската дума за 40, quaranta). В Англия през XVI век е приет закон, позволяващ болните от чума да бъдат затваряни в домовете си за по месец и половина - мярка, ползвала се с всеобщо одобрение.