Китай: Балонът, който не се пука

Инициативата „Един пояс, един път” на президента Си Дзинпин - стартирана през 2013 г. с прозаичната амбиция за финансиране на инфраструктурни проекти в рамките на Китай и извън него - си навлече две основни критики, пише за Financial Times Томас Хейл, кореспондент на вестника в Шанхай.

За Томас Орлик, главен икономист на Bloomberg Economics, тези тълкувания представляват остър пристъп на „синофрения“ - вярата, че Китай ще превземе света, но и че ще се срине. Поддържането на две противоречиви идеи може и да е знак за първокласна интелигентност, но Орлик твърди, че и двете гледни точки се фокусират толкова упорито върху собствената си версия за бъдещето, че пропускат какво точно се случва в настоящето.

В резултат леко академичният тон в стил „да и не” на книгата на Орлик „Китай: Балонът, който не се пука” доминира това широкообхватно и многопластово разглеждане на най-новата икономическа история на Китай, което тънко оспорва преобладаващото мнение.    

Книгата разделя реформаторската история на страната след смъртта на Мао Дзедун през 1976 г. на различни цикли: отварянето на икономиката при Дън Сяопин; периодът след смазването на протестите на площад Тянанмън през 1989 г. до азиатската финансова криза през 1997 г.; и промените, свързани с влизането на Китай в Световната търговска организация през 2001 г.

Наближаваме края на четвърти цикъл, който започна с разходи за инфраструктура с цел противодействие на последиците от кризата през 2008 г. Следствието от тези цикли е, че Китай демонстрира постоянна способност да предотвратява кризи, което поставя под съмнение опасенията за предстоящ крах.

Орлик отчасти обяснява тази устойчивост с „предимството на изостаналостта“ - китайската икономика в средата на 20-ти век драстично изостава от тази на много други големи държави и има повече възможности за ръст. Той също така сочи, че политиките на страната "имат по-голямо въображение и са по-гъвкави, отколкото техните критици признават". Те се справиха с Азиатската финансовата криза и тази от 2008 г., спряха срива при акциите и предотвратиха изтичането на капитали.

Орлик очертава няколко познати начина, по които Китай може да продължи да избягва кризи, включително преход към по-динамичен частен сектор, или към по-доминирана от услугите икономика, или към намаляване зависимостта от износа. По-важното е, че той разработва подробни аргументи, че тези трансформации, наред с други, са повече в ход, отколкото често се признава.

Силата на тази книга е способността й да се противопоставя на строго идеологическите интерпретации на китайския модел, което е още по-ценно с нарастването на напрежението между Вашингтон и Пекин. Вместо това тя е разказ за криза и реакция, при които политиците често са представяни като учещи се от предишния опит. Но привидната яснота на китайските икономически уроци може да е продукт от ограниченията върху информацията и интелектуалната свобода, които Орлик посочва. По-дълбоко обсъжданите истории обикновено разкриват по-малко ясни истини.

Освен това държавният контрол усложнява възможността да се идентифицират икономическите проблеми, като нарастваща безработица например. Ако историята е изградена само върху кризи, които са в състояние да разбият информационните ограничения, летвата може би е твърде висока.

И накрая, книгата дава категорични доказателства за компетентността и гъвкавостта на китайското правителство, когато е изправено пред предизвикателства. Но не е непременно да се заключи, както подсказва ученето от историята, че основната цел на ръководителите на Китай е стабилността.

В крайна сметка световната история на кризите вече ни научи, че е изключително трудно да се очертаят стимулите, вградени в бюрокрацията на една инвестиционна банка, да не говорим за комунистическата партия на Китай.