Ще предозира ли американската икономика новата администрация?

Новият президент на САЩ Джо Байдън влиза в Белия дом с разточителни планове за нови фискални стимули в размер на 1,9 трлн. долара, подкрепени от солиден консенсус в американския елит, че дефицитите не са важни, пише за Financial Times Ручир Шарма, главен глобален стратег на Morgan Stanley Investment Management и автор на книгата „Десет правила на успешните държави”. 

Предупрежденията, че нарастващият дефицит ще подклади инфлацията и ще подкопае долара, се оказваха погрешни в продължение на десетилетия, така че ястребите по отношение на дефицитите са все по-лесни за подигравка като стари мърморковци. Новият възглед, изразен от водещи фигури в МВФ (начело с Кристалина Георгиева – бел. прев.), академичните среди и медиите, е, че след като инфлацията е отдавна мъртва, а лихвите са рекордно ниски, би било неразумно, дори безотговорно, да не вземаме заеми, за да стимулираме икономиката. Сумите - милиарди, трилиони - едва ли имат значение, особено пък за САЩ, които все още притежават най-желаната валута в света.

Байдън отрази тази гледна точка на елита по отличен начин, когато каза, обявявайки плана си за разходи: „При лихвени проценти на исторически дъна не можем да си позволим бездействие“.

Това гледище пренебрегва корозионните ефекти, които все по-високите дефицити и дългове вече оказаха върху световната икономика. Тези ефекти, за разлика от бурната инфлация или упадъка на долара, не са спекулативни предупреждения за бъдеща криза. Има все повече доказателства, от Банката за международни разплащания, ОИСР и Уолстрийт, че четири поредни десетилетия на нарастваща държавна намеса в икономиката доведоха до забавяне ръста на производителността - свивайки потенциалния БВП - и нарастващо неравенство в богатството.

Тези изследвания не поставят под въпрос използването на стимули по време на криза; проблемите произтичат от кумулативното въздействие на постоянния стимул. Това категорично сочи, че нарастващият мащаб на всяка ново фискално вливане също е важен. Средностатистическите гласоподаватели с основание са объркани от твърдението, че правителствата могат да заемат без ограничение или каквито и да било последици.

Изчисляваме, че миналата година САЩ и други развити икономики са отделили за стимули 33% от своя брутен вътрешен продукт, разбивайки на пух и прах предишния рекорд от 10%, поставен през 2008 г. Тези цифри не включват плана на Байдън, който ще доведе общия фискален стимул за борба с пандемията в САЩ до над 5 трлн. долара, повече от БВП на Германия или Япония. Това е прекалено много за усвояване от една икономика за по-малко от година, а Байдън планира второ, по-амбициозно предложение за разходи през февруари.

Идващата администрация твърди, че ниските ставки освобождават правителствата да заемат и харчат неограничени суми в обозримо бъдеще. Но това твърдение е погрешно. Вместо път към свободата, ниските лихви са капан. Те насърчават повече заемане и нарастващ дълг, което намалява производителността и забавя растежа. Това прави икономиката финансово крехка, принуждавайки централните банки да поддържат лихвите ниски. Като се имат предвид днешните много високи нива на дълг, само малко увеличение на лихвените проценти би направило бремето му неустойчиво.

Този „дългов капан“ е реален проблем въпреки отхвърлянето му от елитите. Публичният дълг в САЩ и други развити страни е средно около 110% от БВП, спрямо 20% през 1970 г., според данните на МВФ. По време на Бретън-Удската система, от 1945 г. до началото на 70-те години на миналия век, много развити икономики са имали постоянни бюджетни излишъци. След края ú обаче те поддържат постоянни дефицити, в добри и лоши времена.

Все по-често парите, отпечатани от централните банки, отиват за финансиране на държавни дългове. Много елити са съгласни с това, тъй като то още не е съживило инфлацията на потребителските цени. Въпреки че правителствата могат да отпечатат колкото пари искат, те не могат да диктуват накъде да се насочват, като голяма част от тях предизвикват различен вид инфлация - при цените на активите. От 70-те години насам размерът на финансовите пазари се е увеличил от приблизително 100% от световната икономика до четири пъти по-голям. Повечето от тези печалби отиват у богатите, които са основните собственици на финансови активи.