Инфраструктурният план на Байдън е нещо много повече

В устата на Джо Байдън „инфраструктура“ е неточна дума. Планът на американския президент да похарчи около 2 трлн. долара за това включва и 400 млрд. за грижи за възрастни и хора с увреждания. 100 милиарда пък ще отидат за квалификация на групи в неравностойно положение. И това е преди втория транш от плана тази пролет, който се очаква да подобри грижите за децата и правото на платен отпуск, пише Financial Times в редакционен коментар.

В такъв случай не става въпрос само за излъскани летища и попълнени дупки по пътищата, макар че физическата инфраструктура на Америка, класирана на 13-то място в глобален план от Световния икономически форум, ще получи по-голямата част от парите. Това е широка програма за икономическа реформа, която обхваща образованието и ограничаването на климатичните промени. Самите републиканци го казват.

Въпросът е дали месец след пандемичния фискален пакет за 1,9 трлн. долара Байдън не прекалява с щедростта. Със сигурност е наивно да смятаме, че инфраструктурните разходи винаги и навсякъде са нещо добро. Те могат да бъде насочени неправилно, било то поради неумишлени грешки или чрез проекти към избирателните райони на определени политици. Администрацията трябва да бъде бдителна и за двете, за да гарантира най-добрата употреба на парите. Има я и опасността от прекаленото засилване на икономика, която вече излиза от коронавируса. Това притеснение съществува и сред  членовете на президентската партия. 

Въпреки тези и други рискове, две характеристики на плана на Байдън са похвални. Едната е далновидният му поглед: парите ще се разпространяват в цялата страна за период от осем години. Бързането най-вероятно ще доведе до тромави проекти и прегряване на икономиката. Разумно е то да бъде избегнато. Ако помислите за времевия хоризонт сумата от 2 трлн. долара също е по-малко плашеща.

Друго качество на инфраструктурния план е, че той най-накрая се захваща с въпроса за финансирането. Пандемичният пакет е с пари, взети назаем, което обяснява огромната му популярност. Не бяха жертвани електорати или интереси. Това допринесе за безметежния старт на президентството на Байдън, но нямаше как да бъде устойчиво. Сега, лансирайки увеличение на корпоративния данък, Байдън най-малкото се изправя пред трудния избор на икономическото управление.

Това далеч не е идеалният източник на финансиране: компаниите могат да намерят начини за заобикаляне на данъка (въпреки че Байдън има за цел да затвори вратичките) или да го прехвърлят на хората. Въпреки че финансовият министър Джанет Йелън призовава за долен праг на корпоративния данък по целия свят, много страни ще се опитват да подбият американската ставка.

Освен това всички данъчни увеличения имат своите политически и практически рискове. И ако демократите сериозно искат да направят исторически завой наляво, те не могат да разчитат вечно на помощта на заемите. Целта на една лявоцентристка партия е да убеди избирателите да платят за обновена обществена сфера и по-справедливо общество. Байдън тръгва по този път. Загадката е дали той може неограничено да притиска корпорациите и богатите да финансират амбициите му и дали не предстои конфронтация с горната средна класа.

Така или иначе той може да се смята за късметлия, че неговият предшественик беше толкова нехаен. Като президент на САЩ Доналд Тръмп обеща нов кръг инфраструктура, представяйки я както като благо сама по себе си, така и като начин за конкуренция с Китай с неговите блестящи мостове и междуградски скоростни влакове.

В крайна сметка той изразходва политическия си капитал за непопулярни намаления на данъците за хората с високи доходи. Тръмп можеше да постъпи различно, да вземе икономическата страна на популизма и да си осигури преизбирането през ноември. Но реалността е, че президентът Байдън има шанса да стане големият строител на Америка.