Рискът от инфлация е реален

Ценова стабилност има, когато хората спрат да говорят за инфлацията и техните решения отразяват истински икономически фактори. Отдавна инфлацията не беше тема за разговори, но особено в Съединените щати тя отново попадна в обществения дебат, пише Мървин Кинг за Bloomberg.

В няколко напреднали икономики е лесно да се намерят доказателства за нарастващи производствени и потребителски цени, отразяващи недостиг в предлагането. Напълно възможно е някои от тези увеличения да се окажат преходни. За първи път от 80-те години обаче два фактора правят инфлацията сериозен риск: прекомерните монетарни и фискални стимули и слабата политическа съпротива срещу заплахата.

В САЩ бившият министър на финансите Лари Съмърс убеждава, че фискалните стимули са прекомерни. Много икономисти не са склонни да критикуват плановете за стимулиране на Байдън, защото споделят притесненията му относно социалните и политическите проблеми на страната. Но не видях много отхвърляне на твърдението, че степента на стимулите е далеч отвъд пропорционалното на разликата между потенциалния (при пълна заетост – бел. прев.) и реалния БВП. Същата логика се отнася и за други развити икономики.

След началото на пандемията британският брутен вътрешен продукт падна на под 80% от предпандемичното си ниво (като вече е напът да се възстанови), но разликата между потенциалния и реалния БВП е пренебрежима (по данни на Службата за бюджетна отговорност, включващи прогноза до края на годината), което означава, че са били засегнати и търсенето и предлагането. 

Това е разумно гледище, което Английската централна банка споделя. Оценката на АЦБ за разликата между потенциалния и реалния БВП е около 1% през първото тримесечие на 2021 г., спадайки до нула през първото тримесечие на следващата година. И двете институции установяват, че пикът в разликата не е надвишавал 1% от брутния вътрешен продукт и се очаква да намалее с времето.

Това затруднява аргументацията, че са необходими значителни монетарни и фискални стимули. Въпреки че Covid-19 опустоши нашите икономики, въздействието му е както върху търсенето, така и върху предлагането. Аргументът за значителна монетарна експанзия през март 2020 г. беше представен като отговор на „дисфункционалните пазари“. Но монетарната инжекция не беше изтеглена, след като финансовите пазари заработиха нормално. Тогава стимулът беше оправдан като „подкрепящ икономиката“. Правителството наистина трябваше да подкрепи икономиката, но съществен монетарен стимул е подходящ само когато съвкупното търсене се отклонява значително от съвкупното предлагане.

През 2020 г. и през по-голямата част от 2021 г. правителствата бяха прави да използват фискалната политика, за да предотвратят вълна от фалити в бизнеса. Много фирми, внезапно изправени пред срив на търсенето, имаха жизнено бъдеще след овладяването на пандемията. Разходите от оставянето им да потънат и последващото им съживяване (по някакъв начин) щяха да бъдат огромни. В Европа правителствата разработиха схеми за прехвърляне на пари от бъдещите данъкоплатци към бизнеса, при условие че компаниите запазят заетостта. В САЩ подкрепата прие формата на по-щедри обезщетения за безработица и субсидии за най-засегнатите индустрии, като авиокомпаниите. Разликата между тези два подхода може да се види по отношение на безработицата. В САЩ тя нарасна рязко от 3,5% на 15%, преди отново да спадне до сегашното си ниво от 5,8%. Безработицата във Великобритания нарасна от 4% до само 5,1%, преди да се понижи до 4,8%.