На Фед му липсват прецизни инструменти срещу инфлацията

Ако се притеснявате, че Федералният резерв ще чака твърде дълго преди да отговори на опасенията за инфлацията, можете да почерпите успокоение от последните изявления на членове на комисията за определяне на лихвите, които сочат, че в крайна сметка те може да са склонни да се отклонят от политиката на лесни пари. Проблемът е, че инструментите на разположение на Фед за вдигане на ставките са потенциално по-вредни от преди - и използването им вероятно ще предизвика силно съжаление, пише за Wall Street Journal икономистката Джуди Шелтън, старши сътрудник в Independent Institute.

Традиционните инструменти на Фед - дисконтовият процент, изискванията за банкови резерви и операциите на открития пазар - се превърнаха в много различни механизми след глобалната финансова криза от 2008 г. Сега Федералният резерв разчита на способността си да плаща лихва върху резервите, държани от банките, като основно средство за провеждане на монетарната политика в сравнение с по-фини техники за въздействие върху търсенето и предлагането на резерви като операциите на открития пазар. Фед също така се превърна в масивен играч на пазара на американски държавен дълг, което му придава значително влияние относно търсенето на държавни ценни книжа, засягайки цените и доходността при различните матуритети.

Като се има предвид, че излишните банкови резерви, държани по депозитни сметки във Федералния резерв, са нараснали от по-малко от 2 млрд. долара през август 2008 г. до над 3,8 трлн. долара в момента и че притежаваните от Фед ДЦК са се увеличили за същия период от по-малко от 500 млрд. до над 5 трлн. долара, е ясно, че влиянието на Фед се е повишило неимоверно. Преди вложенията му в ДЦК са били около 5% от общия държавен дълг на САЩ, докато сега те възлизат на 18%.

Изглежда странно да връщаме дните, когато затягащата парична политика се изразяваше в опити на Фед да повиши лихвения процент, при който банките си заемат излишни резерви - наречен лихва по федералните фондове - чрез продажба на относително оскъдни количества ДЦК на цени малко под пазарната цена, с цел увеличаване на доходността.

Всичко това работеше само защото банките активно се стремяха да избягват поддържането на излишни резерви по депозитните си сметки на Фед, които не плащаха лихва; те предпочитаха да дават печеливши заеми на частния сектор. Ако банка закупеше държавен дълг от Федералния резерв, нейната резервна сметка се дебитираше със съответната сума, намалявайки общото предлагане на резерви, което оказваше натиск нагоре върху лихвения процент по федералните фондове, а оттам се увеличаваха и останалите лихви.

В наши дни въпросът не е дали Фед ще започне да продава ДЦК, а кога и с колко ще започне да намалява темповете на натрупването им у себе си. Дали едно намаление на покупките от Фед, които са в размер на 80 милиарда долара месечно, ще доведе до икономическо свиване?

Още по-обезпокоителни са намеците за потенциалното използване от Фед на неговия основен инструмент - вдигането на лихвения процент, изплащан по резервните баланси - за противодействие на инфлационния натиск. Конгресът упълномощи Фед да изплаща лихви по резервите като част от Закона за спешна икономическа стабилизация от 2008 г. Повече от дузина години по-късно „администрираната“  ставка сега е най-важният инструмент в арсенала на Фед.