Рискът от инфлация е реален

Има аргументи за и против двата подхода, но ключовият момент е, че и двата предоставиха временна фискална подкрепа по време на пандемичното затваряне; и двата вида увеличение на публичните разходи ще (и трябва да) изчезнат когато му дойде времето. Поводът за безпокойство е по-нататъшното покачване на публичните разходи, финансирано не от по-високи данъци, а от създадени от централната банка пари.

Има още една причина за тревога. Подкрепата за паричната политика като начин за борба с инфлационните рискове намалява. През следващите няколко години правителствата вероятно ще искат да харчат повече, но няма да искат да увеличат данъците за повечето граждани. По-високите лихвени проценти или свиването на балансите на централните банки ще затруднят правителствата да финансират дефицита си. Неизбежно ще има политически натиск върху централните банки да реагират бавно на признаците за по-висока инфлация.

На свой ред централните банки сами се поставиха в ъгъла, създавайки впечатлението, че политиката ще бъде разхлабена за дълго време. Федералният резерв беше най-категоричен в това, но използването на бъдещи насоки от няколко централни банки беше възприето като знак, че те не искат да затягат политиката за известно време. Нито една централна банка не може да знае какво ще е подходящото ниво на лихвите след една година, камо ли през 2024 г. Така че рискът от бавен отговор на знаците за по-висока инфлация или от рязка пазарна корекция в резултат на неочаквано монетарно затягане - всяко от които би уронило доверието в централните банки - е реален.

Независимостта на централните банки ще бъде тествана през следващите няколко години. А разширяването на мандатите им към области на политиката, които обичайно са в сферата на избираеми политици - като таргетиране на нивата на безработица в определени групи на обществото или използване на инструменти на паричната политика за борба с изменението на климата - ще усложни проблема. За централните банки ще бъде по-трудно да разочароват правителствата, дори когато контролът върху инфлацията прави това необходимо.

Комбинацията от политически натиск за подпомагане на финансирането на бюджетните дефицити, обещания да не се затяга твърде рано паричната политика и нарастващо участие на централните банки в политически въпроси, сочат към нарастващ риск те да реагират твърде бавно на по-високата инфлация.

Малцина си спомнят инфлационния опит от 70-те години. Но фактът, че инфлацията днес не е проблем, не означава, че не е риск. В края на 60-те години, като студент в Кеймбридж, Англия, си спомням, че посещавах лекциите на възрастен мъж, който предупреждаваше аудиторията, че пълзящата инфлация е проблем, който трябва да приемаме насериозно. Наистина ли не успяваше да схване, че кейнсианската икономика ни позволява да комбинираме пълната заетост с ниската инфлация? Игнорирахме го. Той беше миналото, а ние - бъдещето. Този професор беше Ричард Кан, ученик и довереник на Джон Мейнард Кейнс, човекът на когото се приписва изобретяването на мултипликатора. Оказа се прав.

Днес не можем да знаем дали инфлацията ще се повиши през следващите няколко години. Но перспективата за прекомерни стимули и отслабената независимост на централните банки трябва да ни държи нащрек.