Стимулите на Байдън могат да сложат край на трайната стагнация

Плановете за фискални стимули на администрацията на Джо Байдън са атакувани от макроикономисти, притеснени, че те ще предизвикат инфлация. Безпрецедентният размер на пакета от 1,9 трлн. долара с основание буди безпокойство. Но някои от най-ожесточените атаки идват от привържениците на хипотезата за трайната стагнация. Това е странно, защото хипотезата предполага, че по-високата инфлация е характеристика - а не бъг - на всяка стратегия за съживяване на растежа, пише за Financial Times Арвинд Субраманиан, старши сътрудник в университета Браун, Роуд Айлънд и бивш главен икономически съветник на правителството на Индия. 

Хипотезата за трайната стагнация твърди, че слабите инвестиции са потиснали съвкупното търсене, забавяйки растежа и инфлацията. Въз основа на тази диагноза, икономически напредналите страни от десетилетия се опитват да увеличат съвкупното търсене, засега без особен успех.

Докато Япония се насочваше към дефлация в средата на 90-те години, Японската централна банка се вслуша в съвета на Пол Кругман, че трябва „да се ангажира твърдо да бъде безотговорна“, като подкрепи поредица от фискални пакети и предприе количествено облекчаване в опит да преодолее ниските инфлационни очаквания. Но това огромно усилие не успя нито да промени инфлационната динамика, нито да повиши устойчиво растежа.

След финансовата криза от 2008 г. Федералният резерв на САЩ и Европейската централна банка също опитаха авантюристична парична политика. Те също не успяха, постоянно неизпълнявайки целите си за инфлацията (въпреки че повишиха цените на активите до почти балонни), насърчиха фирмите да поемат опасни количества дълг и изкривиха разпределението на капитала в световен мащаб.

Точно когато всичко изглеждаше изгубено, президентът Джо Байдън вдигна залога, обявявайки огромен фискален стимул, целящ да събуди американската икономика от стагнацията. За не-привържениците на трайната стагнация това е грешка. Според тях икономиката вече е близо до своя потенциал, така че големите инжекции на търсенето ще генерират висока инфлация.

По-трудна за разбиране е острата критика от страна на привържениците на трайната стагнация. В крайна сметка стратегията на Байдън не е нищо повече от твърдия ангажимент за безотговорност, приложен към фискалната политика. Освен това, поддръжниците на трайната стагнация отдавна виждат по-високата инфлация като желана.

Според тях централните банки са попаднали в капан: докато инфлацията е ниска, реалните лихвени проценти ще останат твърде високи. Но точно защото лихвите са твърде високи, съвкупното търсене ще бъде слабо и инфлацията ще остане твърде ниска. Единственият начин да се избяга от този капан е, ако външно събитие предизвика умерена инфлация, намалявайки реалните лихвени проценти до техните равновесни нива (поддържащи икономиката на потенциала ѝ – бел. прев.) И точно това биха могли да направят пакетите на Байдън.

Но какво ще стане, ако стимулът се окаже прекомерен? В този случай това може да разреши друга дилема. От известно време лихвените проценти се задържат на минимални нива въпреки натрупването на финансови изкривявания, тъй като централните банки не са склонни да затягат политиката, когато инфлацията е ниска. Цената на действието (забавяне на растежа) са незабавни и видими, докато ползите са бъдещи и условни (предотвратяване на финансови кризи). Така че повишаването на ставките не е съвместимо със стимули.

Ако обаче фискалната политика подклади достатъчно търсенето, за да направи инфлацията ясна и настояща опасност, тогава централните банки най-накрая може да затегнат паричната политика. По-високата инфлация би могла да бъде разковничето, което дава основание за действие на централните банки, което широката общественост ще приеме.

В дългосрочен план стагнационистите виждат други ползи от умерената инфлация. Номиналните лихвени проценти могат да бъдат увеличени, така че централните банки ще имат повече място за понижаването им преди да достигнат нулевата долна граница. Поради тази причина бившият главен икономист на МВФ Оливие Бланшар отдавна призова за 4-процентова инфлационна цел. По това време предложението привлече малко подкрепа. Но днес, когато потребителската инфлация в САЩ достига 5%, дори и само да е временно, по-високата инфлационна цел става по-разумна.

И така, ако по-високите нива на инфлация са едновременно необходими и желателни за излизане от трайната стагнация, защо изведнъж защитниците на теорията за тази стагнация се притесниха? Може би те вярват, че ерата на стагнацията ще свърши от само себе си, благодарение на обрат в производителността. Или може би се страхуват, че умерената инфлация може да доведе до омагьосан възходящ кръг при заплатите и цените, който Фед ще бъде трудно да контролира, както се случи през 60-те и 70-те години, довеждайки до болезнена рецесия. Дали техните опасения са основателни, предстои да разберем, но поне засега никой не се заема с трайната стагнация.