Brexit на Борис Джонсън бе пирова победа

Плячката е за победителя. Борис Джонсън спечели референдума за членство на Обединеното кралство в ЕС преди малко повече от пет години, след това спечели лидерството на Консервативната партия през юли 2019 г., постигна сделка с ЕС през октомври и извоюва решителна победа на парламентарните избори през декември.

Той преоформи страната си. Но за добро или за лошо? Увеличи ли той възможностите за британците или ги намали? Направи ли Великобритания по-влиятелна и просперираща, или по-малко? Моят отговор на всички тези въпроси е: „второто“. Но признавам, че все още сме в началото, пише Мартин Уулф за Financial Times.

Един момент, който бързо излезе на преден план (но без изненада за информираните), е, че брекзитърите разбираха погрешно ЕС. Ананд Менън отбелязва в инициативата „Променяща се Европа“ на King's College, че Доминик Рааб (сега външен министър) е заявил през април 2016 г., че „можем да имаме подобаващ контрол над границите си, но не е необходимо да сме обвързани от всички тези задушаващи разпоредби... и със сигурност не е в интерес на европейците да издигат търговски бариери“.

ЕС бе на различно мнение. Сега съществуват много бариери: те ще останат.

Причината за този предсказуем резултат беше, че членовете на ЕС считат запазването на правния ред на съюза, включително единния пазар, като върховен интерес. Това става ясно от „EU-UK 2030“, анализ от същото звено. Да разгледаме например Дания, за която Великобритания е едновременно добър приятел и четвъртият по големина търговски партньор. Но Дания прави повече от шест пъти повече бизнес с ЕС, отколкото с Великобритания.

Икономическият личен интерес означаваше запазване на пазара на ЕС, а не благоприятно третиране на Обединеното кралство. Същото важи и за останалите членове. ЕС винаги е на първо място за всички тях.

Както Менън също отбелязва язвително: „Любопитно беше, че група идеологически пуристи очакваше техните събеседници да бъдат идеологически гъвкави и прагматични“. Ясно е, че досега Brexit укрепва ЕС, а не го отслабва. Менън отбелязва, че „дори Марин Льо Пен бързо осъзна, че Brexit няма да увеличи обществената подкрепа за Frexit (излизането на Франция от ЕС“. И така, членовете на ЕС се бориха да защитят своите интереси, точно както британските политици трябваше да очакват.

Убеждението на Джонсън, че по отношение на Brexit може да се радва на ползите без да търпи неудобства, беше глупаво перчене, както и виждането на Дейвид Фрост, неговият главен преговарящ, че ЕС трябва да „се отърси от останалoто лошо отношение към нас заради напускането и вместо това да изгради приятелски отношения между равни суверени“.

Разбира се, би било по-лесно да се постигне това, ако Джонсън не беше излъгал относно последиците от сделката си за търговията между Северна Ирландия и останалата част на Обединеното кралство, като дори се осмели да опита отхвърлянето ù. ЕС правилно го смята за несериозен и ненадежден.

Що се отнася до "равенството между суверени", Великобритания и ЕС могат да бъдат такива само формално. На практика те далеч не са равни. Икономиката на Обединеното кралство е една пета от тази на ЕС, като зависимостта му от търговията със съюза е много по-голяма, отколкото обратното. Това са реалностите на относителната сила. Реалист като викторианския премиер Палмърстън би разбрал това. Защо Фрост не може?