Има ли значение кой е начело на Фед?

Заедно с темповете за намаляване покупките на активи, големият въпрос в монетарната политика на САЩ в момента е дали Джо Байдън ще замени Джей Пауъл като председател на Федералния резерв. Но Едуърд Прайс, бивш британски икономически функционер и настоящ преподавател по политическа икономия в Центъра за глобални въпроси на Нюйоркския университет, твърди, че - от гледна точка на паричната политика - няма значение кой ръководи Фед, пише Financial Times.

Честно казано, няма особено значение кой управлява Фед. Ако това е объркващо, помислете за следното: ако съвременните централни банки са независими, защо те не действат като такива? Доказателствата за това обвинение са многобройни.

Днес ниските лихвени проценти вече не са антицикличен инструмент. Вместо това те са структурна характеристика на финансовата система. Искате да противодействате на финансова криза? Ниски лихви. Искате да предотвратите пазарен срив? Ниски лихви. Искате да насърчите пазара на труда, да подкрепите потреблението, да защитите натрупания дълг, да надвиете пандемия или да спасите единна валута? Познахте. Ниски лихви.

Всъщност централните банки изглеждат преднамерено безразлични към бизнес цикъла. Вместо това през последното десетилетие на набъбнали баланси, суапови линии и почти нулеви лихвени проценти монетарното приспособяване се превърна в обикновен факт.

Така ли трябваше да работи централното банкиране? Вероятно не.

Нека си припомним основния план. Третият опит за създаването на американска централна банка се случи през 1913 г. с цел справяне с постоянните банкови кризи и въвеждане на известна степен на дефлационен контрол върху финансовата система на САЩ. Това беше контрациклична цел. Ако частните играчи предизвикат прекомерен инфлационен натиск и след това паника, работата на Фед беше да противодейства чрез паричната политика. През 1977 г. обаче на Фед бе възложена втора задача: да преследва пълна заетост. Ако частният сектор спре, Фед, беше определено, трябва да инжектира инфлационен натиск.

Резултатът беше двойният мандат, който цели както финансова стабилност, така и пълна заетост. За съжаление обаче мандатът е противоречив по отношение на термините. Първата задача, насърчавайки активността, отменя другата, обезкуражавайки същата тази активност. В борбата с най-големите крайности на бизнес цикъла Фед трябва да коригира най-лошите недостатъци. Винаги има инфлационно или дефлационно отклонение. В резултат действията на Фед могат лесно да бъдат проциклични.

Скептиците отдавна подозират, че независимостта на централната банка е без съдържание. Вместо това фактическата реалност е проста. Ако целта им са евтините пари, президентите и Конгресът ще направят парични власти подвластни на себе си. Това може да е така. Евентуалната инфлация със сигурност е удобна за правителствата, затънали в дългове. Но крайният източник на това, което бихме могли да наречем Голямо приспособяване, е далеч по-прост.

Това е международният доларов стандарт, глупчо, ако трябва да перефразираме Бил Клинтън.

От 70-те години на миналия век насам комбинацията от фиатни валути, плаващи валутни курсове, мобилност на международния капитал, финансови иновации и следкризисна монетарна политика ни води по пътя на паричната разгулност. Наречете го валутни войни или количествено облекчаване (QE). Наречете го приспособително отношение или животински духове. Наречете го гъвкава средна инфлационна цел (FAIT) или секюритизация. Наречете го както искате. Демонът на валутната обезценка има много имена.