Вградените недостатъци на климатичния процес на ООН

В известен смисъл Борис Джонсън беше перфектният домакин на COP26. Британският премиер е специалист по безпочвен оптимизъм и празни обещания. Климатичната среща на ООН в Глазгоу произведе много и от двете, пише Гидиън Рахмън за Financial Times.

Преди срещата неформалният лозунг беше „да запазим 1,5 градуса“ (горният праг на повишението на глобалната температура над прединдустриалното ниво – бел. прев.). Но за да има добър шанс за ограничаване на глобалното затопляне до това ниво, производството на въглища, нефт и газ трябва да започне да намалява незабавно и рязко. Нищо, което излезе от Глазгоу, не предполага, че това ще се случи. Дори някои от споразуменията, подписани на COP26 - за възстановяване на горите и намаляване на метановите емисии - са немного повече от стремежи. Както отбелязва генералният секретар на ООН Антониу Гутериш: „Подписването на декларацията е лесната част.”

Не трябва да е изненада, че Глазгоу беше разочарование. Климатичният процес на ООН продължава почти 30 години и през това време емисиите на въглероден диоксид не спряха да растат. Нямаше реална причина да се очаква, че COP26 ще успее там, където предишните 25 COP срещи се провалиха.

След Глазгоу е време да признаем, че климатичният процес на ООН не работи. Това не е защото науката, обсъждана на заседанията на COP, е погрешна. Проблемът е политически. Всички световни лидери на COP26 подкрепиха необходимостта от радикални действия. Но политическият натиск, на който са подложени, всъщност е рецепта за бездействие.

Във вътрешен план политиците имат основателна причина да се страхуват, че цената на декарбонизацията ще доведе до  изборно поражение или социални вълнения. Всеки американски президент разбира политическите опасности от покачването на цените на газа. САЩ два пъти подписаха споразуменията на ООН за климата - в Киото и Париж - само за да се откажат от тях по-късно. В Китай правителството се стреми да преодолее недостига на енергия чрез откриване на множество нови електроцентрали, работещи на въглища. Индийското правителство пък знае колко зависима е икономиката му от въглищата.

Международната политика на COP не е по-лесна. Процесът изисква единодушното съгласие на почти 200 държави. В Глазгоу възраженията на Китай и Индия предизвикаха разводняване на жизненоважни ангажименти за въглищата.

Повтарящите се провали в процеса на ООН накараха мнозина да заклеймят настоящото поколение световни лидери като недостойно или неморално. Но различни лидери, поставени под същия натиск, вероятно биха стигнали до подобни резултати. Идеалистичните призиви към политиците да „възприемат глобалното съзнание“ не могат да елиминират факта, че повечето политика си остава местна.

Спецовете посочват проучвания на общественото мнение, според които обществото изисква радикални действия в областта на климата. Но много световни лидери са разбираемо скептични. Когато президентът на Франция Еманюел Макрон се опита да повиши цените на бензина поради екологични съображения, той предизвика повече от година социални и политически сътресения.