Визията за обединена Европа, която все повече се отдалечава от хоризонта

Шампионите на европейската интеграция обичат да говорят за Европейския съюз, а понякога и за еврозоната, като за синоними на Европа. В пика на кризите в еврозоната с държавните дългове и банките, германският канцлер Ангела Меркел заяви: „Ако еврото падне, пада Европа“.

По същия начин новоизбраният президент на Франция Еманюел Макрон обедини еврозоната, ЕС и Европа в изказването си по европейската интеграция през януари пред университета Хумболт в Берлин, разказва колумнистът за Financial Times Тони Барбър.

Тези аспекти не трябва да се забравят след една седмица, в която манията около Макрон, включваща надежди за нова зора за Европа, покори много столици в ЕС. Въпреки това докато все повече се доближават до заявената цел за по-тесен съюз, през следващите години участващите страни ще заемат политическо, икономическо и правно пространство, различно от географска Европа.

Дори „Европа цяла и свободна“, за която говори бившият американски президент Джордж Буш Старши през 1989 г., изглежда твърде далеч. Голяма част от причините се дължат на геополитическите шокове, които удариха континента през последните три години.

Европа е напът да се свие, не в културно, а в политическо отношение, до област, чието ядро е империята на Каролингите отпреди 1200 години. За да се разбере защо, трябва да се разгледат последните събития в Турция, Балканите, Великобритания, а и Русия. Бившият съветски лидер Михаил Горбачов преди говореше за „наш общ европейски дом“, интересен образ, който предизвикваше споделените корени на европейската цивилизация и предсказваше края на военната конфронтация между изтока и запада.

Със сигурност Русия принадлежи на европейската цивилизация, но визията на Горбачов от 80-те сега лежи в руините. Анексирането на Крим от Русия, военната ѝ интервенция в Източна Украйна и отговорът на Запада – икономически санкции и засилено присъствие на НАТО в Източна Европа, осмива идеята, че Русия споделя общ дом с Украйна, камо ли с останалата част на Европа, пише Барбър.

Пропастта, която разделя Русия на Владимир Путин от западните ѝ съседи, разбира се е по-фундаментална. Тя стига до възприеманите от европейците ценности за демокрация, граждански права и върховенство на закона. Невъзможно е да видим как тази пропаст може да се преодолее, докато авторитаризмът и клептокрацията остават отличителни белези на президентството на Путин.

Метафорично казано, подобна дистанция расте и между Турция и Европа. В продължение на почти век, след като Кемал Ататюрк създава модерната република през 1923 г., Турция вървеше по пътя на модернизацията, ориентирането към Запада и секуларизма. От 80-те години, насърчавано от ЕС, това се разви в по-демократични форми на управление, които ограничиха властта на въоръжените сили. Тези реформи отвориха вратата за Турция да започне преговори за членство в ЕС през 2005 г.

Пътуването на Турция към Европа обаче спря и дори се върна назад в резултат на президента Реджеп Тайип Ердоган, който започна да възприема деспотизма на Путин. Сериозни съмнения висят над валидността на референдума, който Ердоган проведе миналия месец, за да засили президентските си правомощия. По-важното обаче е, че вдъхновената от ЕС демократизация и икономически напредък, с течение на времето, всъщност бяха използвани, за да подсилят версията на Ердоган за политическия Ислям.

Много европейски политици никога не са били искрени за присъединяването на Турция към клуба на ЕС. Повечето от тях обаче все пак искаха да насърчават вътрешната политическа реформа в Турция. Парадоксално е, че това, което постигнаха, бе да създадат условия за демократично избран, неоислямистки лидер, който отдалечава Турция от ЕС и ценностите ѝ.

Голяма част от Балканите също рискуват да излязат извън този регион, който бъдещите лидери на ЕС и еврозоната ще определят като „Европа“. По принцип вратите на ЕС са отворени към Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Сърбия и други. На практика „умора от разширяването“ обхваща Западна Европа. Препятствията към новите членове на ЕС са високи. Разпалването на етническо напрежение в Босна и Македония, повторната поява на силов лидер в Сърбия и проблемът на региона с корупцията и организираната престъпност, част от която свързана с Русия, може да обрече Балканите да останат извън магическия кръг на ЕС.

Другият фактор, който свива Европа, е Brexit, допълва Барбър. С един удар излизането на Великобритания от ЕС ще лиши блока от една от трите най-големи икономики, една от двете най-важни военни сили и почти 13% от населението от 510 млн. души. Другата страна на монетата на Brexit е, че Германия и Франция ще станат по-силни спрямо по-малките страни членки на ЕС.

Страни като Унгария, Полша и Румъния добре знаят това. Те се страхуват, че всяка страна нечленка на еврозоната, чувствителна към собствения си суверенитет и скептична към инициативите в ЕС по отбраната и миграцията, може да се окаже извън добре подбрана група, ръководена от Франция и Германия. Ето защо противоречия обхващат предложенията за „Европа на няколко скорости“, която да придаде нов смисъл на целите на ЕС, пише Барбър.

Жан Моне, един от основателите на ЕС, предсказва, че Европа ще бъде изкована в кризи. Той може да се окаже прав – но ако това се случи, ще става въпрос за по-малка Европа от онази, която повечето от нас виждаме, когато гледаме картата.