Трябва ли правителствата да преследват щастие вместо икономически растеж?

През 2006 г. Ричард Лейърд, икономист от Лондонското училище по икономика, твърди, че нещастието е по-голям социален проблем във Великобритания, отколкото е безработицата. Той участва в съставянето на „Доклад за депресията“, в който се посочва, че повече хора получават обезщетения заради депресия или други психични разстройства, отколкото са помощите за безработица.

Икономическата криза, която обхвана целия свят през 2008 г., коригира това разминаване, като броят на безработните в момента е повече от този на депресираните, пише The Economist.

Бавното възстановяване на развитите страни от рецесията предизвика много дебати за това как може да се ускори икономическият растеж, измерван главно чрез показателя брутен вътрешен продукт (БВП). Все повече обаче набира популярност една алтернативна концепция за измерване на качеството на живота и социалния напредък в едно общество, която определя БВП като недостатъчно обективен показател.

В тази връзка премиерът на Великобритания Дейвид Камерън поиска през този месец от британската статистическа служба да измери и предостави на правителството данни за „брутното общо благополучие“ (БОП) на страната като част от обещанието на управляващите да се съсредоточи върху повишаването на благосъстоянието на населението, а не само върху статистическия растеж на БВП.

Лейърд отдавна твърди, че значението на БВП като индикатор за измерване на благосъстоянието на една страна е много надценено. Според него когато БВП на глава от населението достигне до 15 хил. долара (измерен като паритет на покупателната способност), икономическият растеж престава да повишава щастието на хората.

Той защитава твърдението си, като посочва, че САЩ са значително по-богати от Дания, но въпреки това американците са по-недоволни от своя живот в сравнение с датчаните.

Много икономисти не са съгласни с Лейърд обаче. Някои от тях спорят, че досега не е открит надежден количествен измерител на благополучието, а твърдението, че то намалява, след като доходите на едно население преминат определена граница, не е статистически доказано.

Ангъс Дийтън от Принстънския университет също се съмнява в твърдението, че всяко увеличение на БВП над 10 хил. долара на глава от населението води до по-малка личностна удовлетвореност от живота. Ако се перифразира, това означава, че когато БВП е над 10 хил. долара, всеки допълнителен долар към него носи по-малка стойност на хората в по-богатите страни, отколкото в по-бедните.

Икономическият растеж обаче не може да се пренебрегва, защото е условие за просперитет. Щастието се споменава в Декларацията за независимост на САЩ, където се казва, че всеки има правото да преследва лично щастие, а от правителството се иска да осигурява възможност на гражданите да упражняват това свое право.

Правителството се грижи за икономическия растеж, но според Лейърд то трябва и да подтиква хората да вземат решенията, които биха ги направили по-щастливи, но за които липсва воля или самодисциплина. Британският премиер е сред политиците, които флиртуват с идеята за лека държавна намеса, чрез която хората да избират по-лесно това, което би ги направило по-щастливи, стига да знаят какво е то и да имат сила на волята.

Икономистите Даниел Бенджамин, Ори Хефц и Алекс Рийс-Джоунс от Университета Корнел и Майлс Кимбъл от университета в Мичиган правят интересно проучване, в което се допитват до стотици хора с въпроси от рода на „Как ще бъдете по-щастливи: ако печелите 80 хил. долара на година при 7,5 часа сън на нощ, или по-скоро 140 хил. на година с шест часа сън на нощ?“.

Около 70% от хората заявяват, че ще бъдат по-щастливи, ако печелят по-малко пари и спят повече. По същия начин почти две трети отговарят, че ще са по-щастливи да печелят по-малко пари и да живеят в близост до своите приятели, а не с повече пари в голям непознат град. В отговор на друг въпрос над 40% заявяват, че ще са по-щастливи да плащат два пъти по-голям наем, но да пътуват по-кратко до работа.

Тези данни подкрепят отчасти идеята, че БВП не измерва напълно качеството на живот в една страна. Но запитани как ще постъпят в действителност, хората избират не това, което ще ги направи по-щастливи, а предпочитат да оставят своите приятели и близки, за да отидат там, където са повечето пари.