Небостъргачът като стълб на доверие

Никой не иска да чува старата поговорка "Колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите", пише в статия за Wall Street Journal Джули Йовайн. В известен смисъл обаче фразата обобщава случилото се в архитектурата от 11 септември 2001 г. досега.

Преди 10 години нещата не изглеждаха по този начин. Напротив - срутването на кулите на Световния търговски център предизвика разгорещен обществен дебат за метафоричната и практическа стойност на високите кули, за символите и за желанието да бъде реконструирано едно място, белязано от трагична загуба. Дали наемателите отново ще искат да работят или да живеят на много високи и трудни за евакуация етажи? Дали символите са равни на цели за терористите? Безопасни ли са обществените места? През юли 2002 г. повече от 4000 души присъстваха на среща на общинския съвет в Манхатън, за да изразят отношението си към архитектурата, градската среда и необходимостта от качество.

Изведнъж добрата архитектура и начинът, по който тя се прави, попаднаха в центъра на вниманието. Месеци наред това внимание вдигаше адреналина на архитектите, които видяха в него дългоочакван шанс да заемат полагащото им се място на масата на силните на деня в градската управа. Това беше тяхната възможност да докажат, че онова, което правят архитектите, не е просто да разкрасяват кутийки.

Еуфорията обаче не продължи дълго. Вземането на решения за мястото на Световния търговски център се превърна в миш-маш от политика, караници и компромиси, които толкова се оплетоха, че обществото нямаше друг избор, освен да се откаже от дискусиите. Както винаги - ставаше въпрос за бизнес.

Архитектите все още говорят за онези светли дни на обществено внимание с копнеж, като за бързо отминали златни времена.

Акрофобията (страх от височини) например не трая и един сезон. Състезанието за строеж на високи кули в света все още е живо, въпреки че е доказано, че най-ефективните сгради са тези с височина до 60 етажа, а всичко над тази височина е чисто и просто фукане.

Надпреварата се премести в Азия и Близкия изток, повече по икономически, отколкото по психологически причини. One World Trade Center, чието изграждане на мястото на двете кули в Ню Йорк, в момента е стигнал до 80 от 104 етажа и е на 16-то място в списъка на Съвета за високи сгради и градска среда на бъдещите най-високи кули в света.

Последният кандидат за първото място бе обявен миналия месец. Кралската кула в Джеда в Саудитска Арабия ще е висока 1000 метра. Така височината продължава да е неизменна част от играта на доверие сред държавите, състезаващи се за доминиращи позиции. Нещо повече, също като редица други супервисоки сгради по света, Кралската кула се проектира от американски архитекти - Ейдриън Смит и Джил Гордън от Чикаго.

Що се отнася до безопасността на високите сгради, пожарите, които унищожиха голяма част от Уол Стрийт през 30-те години на 19. век имаха много по-видимо въздействие върху архитектурата, отколкото 11 септември. След тях аварийните изходи за пожар станаха задължителни, докато срутването на кулите близнаци предизвика промени, които са по-невидими и процедурни, отколкото директно свързани с проектирането. Със сигурност сградите станаха по-претрупани - повече стълбища, повече изходи, повече домофони и в някои специални случаи - повече бетон около основата.

Нещо изцяло ново за традиционната архитектура бе конструирането на обществени пространства, които са силно, но невидимо подсигурени. Докато в миналото сигурността бе работа на инженери специалисти, след 11 септември тя стана по-скоро общо предизвикателство в доста широк набор от обществени пространства - от фоайетата на правителствените сгради до тези на финансовите институции и дори медийните компании.

Дали архитектурата днес е по-различна, дали е станала по-добра след събитията от 11 септември? Едва ли, защото все още е невъзможно да се предвиди безразсъдното. В известен смисъл е далеч по-вероятно природни стихии като урагана Айрин да предизвикат по-видими промени в строителството.

Проблемите, които бяха повдигнати толкова сериозно в дните след 11 септември, имаха по-малък ефект от очакванията на мнозина. Онова, което се запази обаче, е желанието на архитектите да могат и дори да се изисква от тях да участват в оформянето на града по начини, които са по-съдържателни и трайни, отколкото могат да бъдат видени на хоризонта.