Как Великобритания може да избегне ликвидния капан

В средата на 1932 г. Великобритания е в ситуация подобна на тази от 2008-2009 г. - страната претърпява две поредни рецесии, провежда фискална консолидация, която свива структурния дефицит с 4% от БВП и има краткосрочни лихви близки до нулата.

Между 1933 и 1936 г. обаче страната се възстановява много бързо, като растежът е над 4% във всяка от тях. Финансовият министър по това време (1931-1937 г.) Невил Чембърлейн е архитектът на това възстановяване.

Предвид сходството със сегашната ситуация, пред която е изправен Джордж Озборн, може ли да научим нещо от политиките, приложени от неговия предшественик, пише Никълъс Крафтс, професор по икономика и икономическа история в университета на Уоруик и част от Центъра за изследване на икономическите политики.

Икономическите мерки стимулираха възстановяването през 30-те, като до 1935 г. основният инструмент бяха монетарните стимули, пише той.

Въоръжаването действаше като де факто Кейнсианска политика и вероятно е добавило 4% към растежа до 1938 г., но е имало малко влияние върху икономическата активност от 1933 до 1936 г.

Мултипликаторът на правителствените разходи вероятно е бил под единица, дори в условия на депресията от 30-те. Това може би е следствие от голямото съотношение дълг/БВП (наследство от Първата световна война), което е било във фокуса на фискалната политика.

Икономическата рамка през 30-те

Рамката възприета в средата на 1932 г. е много сходна с т.нар. „сигурен“ начин за излизане от капана на ликвидността и с Абеномикса (по името на премиера Шиндзо Абе) в днешна Япония.

Първо, след принудителното излизане от златния стендарт през септември 1931 г., до средата на 1932 г. британското финансово министерство изработва т. нар. „политика на евтините пари“ - първоначално краткосрочните лихви са понижени до около 0,6%, като остават на това ниво до края на десетилетието.

Второ, през юли 1932 г. Чембърлейн обявява целево ниво за потребителските разходи, което трябва да прекъсне дефлацията и да върне цените на нивото им от 1929 г.

Трето, финансовото министерство възприема политика на целеви валутни курсове, която води до голяма девалвация на местната валута (след фиксиране на паунда срещу долара и  френския франк) и намеса на валутния пазар.

Реалните лихви спадат бързо и силно, а златните резерви почти се удвояват за година. До края на 1936 г. паричното предлагане е нараснало с 34% спрямо началото на 1932 г.

Политиката на лесни пари следваше учебникарския подход за намаляване на реалните лихви (когато те са близки до нулата) чрез повишаване на инфлационните очаквания.

Ключов момент бе, че финансовото министерство на Чембърлейн, а не централната банка на Монтагю Нормън, ръководеше монетарната политика след излизането от златния стандарт.

Класическият проблем с излизането от капана на ликвидността, особено за централните банки, е дали те могат да спечелят доверие, че са се ангажирали с поддържането на инфлацията, след като възстановяването веднъж е започнало.

Заради нуждата да поддържа финансовата стабилност, финансовото министерство бе в добра позиция да убеждава пазарите, че държи на умерена инфлация като част от стратегията за понижаване на реалните лихви под ръста на БВП, намалявайки по този начин съотношението дълг/БВП.

Тази зависимост, базирана на „финансова репресия“ (отрицателни реални лихви), позволяваше по-нисък бюджетен излишък и намали натиска върху публичните финанси. При дефлацията от началото на 30-те необходимият излишък, за да се предотврати скок в съотношението дълг/БВП, бе изключително голям. До 1934/35 г. растежът вече бе над реалните лихви по правителствения дълг и умерен бюджетен дефицит бе достатъчен за фискалната стабилност.