Защо избухнаха протестите в Иран?

Ислямска република Иран е странно същество, родено от политическата еволюция на човечеството, пише иранският професор по социология в американския университет Lake Forest College Ахмед Садри за AlJazeera.

Епизодичните ирански размирици – от целенасоченото реформистко въстание през 2009 г., водено от средната класа, до сегашните бурни бунтове на по-ниските класи и безработните, не могат да бъдат разбрани, ако се разглеждат изолирано от смесицата между процедурна демокрация и мракобесническа теокрация, която бе вкарана в конституцията на революционен Иран преди четири десетилетия.

Дълбоко в авторитарната система на Иран има едно мъничко демократично сърце с изборни, президентски и парламентарни камери, отчаяно биещо срещу непоколебимия, теократичен екзоскелет. Това туптящо демократично сърце удължи живота на системата въпреки невероятно лошото управление на местните и международните дела от страна на революционните елити.

То обаче не успя да омекоти авторитарния колапс. Реформаторското движение не успява да постигне мисията си, тъй като конституцията дава три четвърти от политическата власт на „Върховния лидер“: неизборен, постоянен пост, с който „религиозен юрист“ придобива огромни правомощия, включително командването на въоръжените сили и външната политика, право на вето върху президентските кабинети и парламентарните инициативи и командване на най-страшната в света Революционна гвардия с нейните военни, паравоенни, разузнавателни, съдебни и извънсъдебни правомощия, с които налага волята на лидера си.

Демократично избраният президент и парламент (камо ли медиите и обикновените граждани) нямат никакъв шанс да предизвикат правомощията на Върховния лидер. В резултат на това системата остава непрозрачна, сляпа за собствените си недостатъци, устойчива срещу растеж и неспособна да се адаптира към вътрешната и външната среда.

Бунтовете днес са израз на неудовлетвореността на хората с тази закоравяла строгост, коментира Садри.

Бе нужно десетилетие след революцията от 1978 г., за да може демократичното движение да намери своето самосъзнание сред сегмента кадрови елит на революцията - по време на разочароващия край на войната с Ирак през 1988 г.

Минаха още десетина години това усещане да се развие преди да придобие политическата форма във вълната, която доведе президента Мохамад Хатами на власт през 1997 г. Реформаторите целяха да заздравяват демократичните черти на Републиката, докато в същото време омекотят теократичните и авторитарните ѝ характеристики.

Те обаче се провалиха, тъй като управляващите теократи не биха позволили да се разделят дори и с минимално количество власт. Те се впуснаха в битка с Хатами със зъби и нокти и саботираха плановете му. Създаваха, по думите на първия реформистки президент, „криза на всеки девет дни“, за да го пречупят.

Провалът на реформаторите доведе до обществено безпокойство. След като надеждите за реформа на Ислямската република бяха потушени, мнозина избраха да не гласуват на изборите през 2005 г. Това позволи на власт да дойде неоконсервативният контраелит, ръководен от Махмуд Ахмадинаджад.