Пред големия банков съюз в Европа има много въпросителни

Първият – не бе посочено кой ще бъде надзорният орган за европейските банки, а ЕЦБ разглежда възможността за разширяване на пълномощията си.

Европейските централни банкери винаги са се възмущавали от ограничения мандат по отношение на монетарната политика, предоставен на ЕЦБ според договора от Маастрихт. Банковият надзор не бе включен сред задачите на ЕЦБ, макар че един член от договора възлага на системата от европейските централни банки като цяло тежката задача за ефективен надзор.

Сега те твърдят, че по-простото решение би било да бъде разширено това правомощие и ЕЦБ да бъде обявена на практика за надзорен орган.

Това обаче не е онзи резултат, който ЕК би приела с благосклонност след създаването на Европейския банков регулатор (ЕБР). ЕБР е по-тясно свързан със самата ЕК и е разглеждан като естествен кандидат за по-голяма роля.

Комисията разполага с възможност, но има и проблем. По време на политическия пазарлък, предшествал създаването на ЕБР (заедно с аналогични институции за ценните книжа и застраховките) бе постигнато споразумение, че новият орган ще бъде базиран в Лондон. Тогава това изглеждаше логично, но не и ако ролята на ЕБР бъде разширена. Как надзорен орган за еврозоната ще бъде базиран извън нея?

Вторият неразрешен проблем е как да бъде реализиран банков съюз правно. Конституционни промени от такъв мащаб биха изисквали нов европейски договор. Това обаче би отнело време, а на европейските лидери то все не достига. Нещо повече, няма гаранция, че гласоподавателите в страните, в които се изисква референдум за промени в договорите, ще подкрепят допълнително прехвърляне на правомощия към Брюксел.

Така че вероятният резултат ще бъде, че в традиционния маниер на ЕС банковият съюз ще се изгражда при наличните правомощия, заобикаляйки въпросите на суверенитета на отделните страни и избягвайки допитване до общественото мнение. Това насочва към идеята, че ще се разчита на ЕЦБ.

Последният въпрос е какво би означавал подобен банков съюз за общия финансов пазар и особено за страните от Европейския съюз, които са извън общата валута. Много от тях ще го подпишат доброволно, тъй като възнамеряват да се присъединят колкото е възможно по-бързо въпреки трудностите за еврото. Но за Великобритания случаят не е такъв, а Лондон остава най-големия финансов център на континента, при това с голяма разлика пред следващите.

Опасявам се, че французите и германците са загубили търпение към досадните британци, а не са склонни да нарушат споразумението, пише Дейвис. А евроскептичните британски политици гледат на това като на възможност за преразгледат отношенията си с ЕС; всъщност за някои от тях това означава да преговарят за излизане от съюза.

Схващането на лондонското Сити клони към средния път, който би позволил на Великобритания да запази облагите от общия пазар, без да приема общия надзор. Това обаче трудно ще бъде изпълнено.

Подозирам, че банков съюз ще бъде реализиран под някаква форма, при това скоро. В противен случай банковата система в еврозоната ще се срути.

Но последиците от подобна стъпка за големия опит за свободна търговия в Европа може да се окажат сериозни и ако не бъдат управлявани внимателно, може да доведат до оттеглянето на Великобритания. Политическият залог е висок, а резултатът вероятно ще го отрази, завършва Дейвис.