Независимостта на централните банки губи блясъка си

Трудно може да се намери по-мощен символ на промените, които очакват либералния ни икономически ред, от писмото на Патрик МакХенри до Джанет Йелън. Заместник-председателят на комисията по финансови услуги в Камарата на представителите в САЩ постави под въпрос правото на председателя на Федералния резерв да договаря правилата за финансовата стабилност „сред глобалните бюрократи в чуждите страни без... властта да прави това“. Рядко опозицията срещу финансовата глобализация е била толкова ясно представяна, коментира Волфганг Мюнхау от Eurointelligence за Financial Times (FT).

Писмото повдига два въпроса. Дали политическите условия за независимостта на централната банка остават налице в САЩ и в глобален мащаб? И ако това е така, какъв трябва да бъде обхватът им?

Отговорът ми на първия въпрос, пише Мюнхау, е: да и не. Условията за независимост на централните банки вече не съществуват във всички страни, а където ги има, трябва да се гарантира, че независимостта е строго ограничена до основния мандат на банката. А това зависи от юрисдикцията. Според Закона за Федералния резерв ролята на Фед е да доведе до максимум заетостта, да гарантира ценова стабилност и да модерира дългосрочните лихвени проценти. Основният мандат на Европейската централна банка (ЕЦБ) е да постигне ценова стабилност, а на Английската централна банка (АЦБ)  - да таргетира темпа на основната инфлация.

Не трябва да забравяме, че независимостта на централната банка не е естественият ред на нещата. Повечето централни банкери са били държавни агенции до не толкова отдавна, както и обект на политически нареждания, обикновено от финансовия министър. Те стават независими след период на ценова стабилност през 70-те и 80-те, довел до консенсус в много страни за това какво трябва да прави централната банка. Ако почти всички са съгласни с целта на технически сложна политика, тогава, според аргументите в защита на независимостта на централната банка, е по-добре да оставим прилагането на политиката в ръцете на експертите. Основният аргумент за независимостта на централната банка тогава е не, че тя постига по-добри резултати сама по себе си, а че сме се договорили какво трябва да прави тя. В повечето страни този консенсус все още се запазва, включително в САЩ. Но писмото на МакХенри ни казва и че, подкрепата за широката дефиниция на независимостта на централната банка не е толкова силна, колкото преди.

Когато консенсусът около целите на паричната политика се разпадне, по-трудно е да се защитава идеята за независимостта на централна банка на демократична база. Ситуацията в САЩ се различава от тази в Европа в един важен аспект: целта на паричната политика е много по-широко дефинирана, коментира Мюнхау. На определено ниво това улеснява защитата на независимостта. Целта е толкова широка, че е трудно да има разногласия по нея. Но какво се случва, ако целите си противоречат? Съгласен съм с бившия главен икономист на ЕЦБ Отмар Исинг, че независимостта на централната банка е политически оправдана само когато тя е насочена към една променлива на политиката – ценовата стабилност в случая на ЕЦБ. Съществуването на две цели предполага, че трябва да бъдат направени компромиси, което е фундаментално политическа задача.

Независимостта на централната банка изисква нещо повече от широк консенсус по самата цел. Това, което също е нужно, е степен на споразумение за това какво, например, означава всъщност ценовата стабилност. Това е особено спорен въпрос в еврозоната, където Германия никога не е приемала целта на ЕЦБ за годишна водеща инфлация „близо до, но под 2%“.

Инфлационна цел от около 2% днес е широко приемана от централните банкери. Но през десетилетията преди златната епоха на глобалната независимост на централните банки икономистите се караха за компромисите между безработицата и инфлацията. Оттогава насам те се насочиха към нов пакет вярвания. Тези дни се смята, че нисък, но положителен темп на инфлацията е в съответствие с максималната заетост. Този консенсус е описван от френския икономист Оливие Бланшар като божествено съвпадение. Но доверието в тези икономически модели е толкова слабо, колкото и подкрепата за независими централни банки. А те може да потънат заедно.

Къде поставя това участието на централните банки в глобални форуми, претъпкани от „бюрократи в чуждите страни“, срещу които роптае МакХенри? Последните 10 години ни научиха, че финансовите регулации са основно политически, а не технически, въпрос. В момента има значение как регулираме банките, какви капиталови изисквания налагаме и какво правим, когато фалират. Ролята на централните банки трябва да бъде да съветват страните и да осигуряват техническа подкрепа.

Затова дали МакХенри е прав или не няма значение, завършва Мюнхау. Самият факт, че подобно писмо е било написано, ни казва, че основите на независимостта на централните банки не са толкова силни, колкото преди.