Илюзията за просперитета – какво се случва с парите ни? 

Глава IV: Пренапрегнатите

Ако Кристиан Линднер среща някъде добронамерена аудитория, то това е тук: Спестовните каси са поканени в Хановер за своята годишнина. И наистина, въпреки студената стерилна обстановка в изложбената зала германският финансов министър се чувства видимо добре. „Във времена на висока инфлация би било контрапродуктивно да се поемат още дългове", казва Линднер.

Таванът на дълга не е „негов личен фетиш, а императив на конституцията и икономически разум". И изобщо: държавата трябва да се оправя с парите, които гражданите ѝ предоставят на разположение.

Това са все послания, които би трябвало да говорят от сърцето на по-скоро консервативния лагер на спестовните каси. Но в онзи летен ден в началото на юни няма истински ентусиазъм. Възможно е това да се дължи на факта, че демонстративната спестовна добродетел не се вписва в различните бюджети в сянка на министъра.

Специални фондове за Бундесвера в размер на 100 млрд. евро, фондове за икономическа стабилизация, специални фондове за таван на цените на газа. Дори имената са подвеждащи: това не са активи, а кредитни разрешения за дългове.

Дори ако официалният държавен дълг е само 60% от икономическия продукт, „преломът на времето" в германския бюджет отдавна е настъпил. Нарастващите лихвени проценти на капиталовия пазар водят до драстично нарастване на разходите за лихви; в сравнение с 2021 г. те вероятно ще се увеличат десетократно през тази година до над 40 млрд. евро.

Симптоматичен за ситуацията е фактът, че министърът на финансите все още не е изготвил бюджета за 2024 г., което трябваше да стане през март, заради споровете в кабинета. И че сега му се налага да иска административна помощ от канцлера, за да убеди колегите си от кабинета да спазват дисциплина при харченето. 

Едно нещо е сигурно: Тази година Германия отново ще наруши европейския лимит за дефицита - вече за трети път през последните четири години. Обещанието на финансовия министър, че ще подкрепи ЕЦБ в борбата с инфлацията, изглежда като подигравка.

В много други европейски държави финансовото положение е още по-несигурно. В Италия държавният дълг все още възлиза на 144% от БВП - въпреки облекчаващия ефект на инфлацията, тъй като тя обезценява дълга спрямо икономическите резултати.

Като цяло публичният дълг в еврозоната се е удвоил от 6,2 на 12,4 трилиона евро от началото на финансовата криза през 2008 г. насам. Това съответства на сто процента от икономическото производство. В седемте най-големи индустриални държави (Г-7) стойността достига 130%. 

В САЩ абсолютният дълг дори се е увеличил повече от три пъти от 2008 г. насам - до 31 трилиона долара в момента. Това е повече от 120 процента от икономическото производство. Това обикновено са коефициенти на задлъжнялост за икономики във война.

И очевидно креативността за нови разходни програми няма граници въпреки нарастващите лихвени проценти на капиталовите пазари - дори на равнище ЕС, между другото: независимо дали става дума за Next Generation на ЕС, Закона за чиповете или „зелената сделка" - милиардите са готови и чакат. Откакто президентът на САЩ Байдън разпали огъня на нова трансатлантическа надпревара за субсидии със своя Закон за намаляване на инфлацията, регулаторните съображения вече не играят роля.

Харвардският икономист Лорънс Съмърс нарече пакетите за стимулиране на американския президент с големи разходи „най-смелият акт на макроикономическа стабилизационна политика в историята на САЩ". Те ще прегреят икономиката и ще доведат до инфлация. Той се оказа прав. „Фискалната политика играе голяма роля в борбата с инфлацията", предупреждава Брунермайер. „Политиците свикнаха с това, че централните банки охотно раздават подаръци“. 

А Рогоф осъжда „зашеметяващата наивност" както в ляво, така и в дясно по отношение на държавния дълг. Консерваторите вярвали, че дефицитите, причинени от намаляването на данъците, „нямат значение, защото те генерират по-голям растеж". „Левите икономисти твърдят, че дори и без подобни стимулиращи ефекти растежът би трябвало да надвишава лихвените плащания през повечето време, така че дълговото бреме никога не се превръща в значителен проблем“. Според него и двете тези са погрешни. Чиста илюзия е, че дългът винаги е безплатен, „стига да се използва по правилния начин", казва той. 

Епилог

Законите на икономиката не губят своята валидност, защото централните банки и правителствата влязоха в съмнителна симбиоза в продължение на две десетилетия. Те не губят силата си, защото един малък вирус заплашва хората или защото в Източна Европа бушува война, която никой не би помислил за възможна в този ѝ вид преди малко повече от година.

Тези икономически закони включват осъзнаването, че устойчивите публични финанси в дългосрочен план са необходимо, ако не и достатъчно условие за устойчиво икономическо развитие. Че централните банки могат да печатат пари неограничено, но не могат да създават материални ресурси, било то и суровини като газ.

И че умереността е незаменима ценност, особено в парична система, основана единствено на доверие. Завръщането на инфлацията е болезнено напомняне за тази ценност.

Новата ера носи рискове, но и възможности. Неизбежно е пандемиите и войните да оставят след себе си не само човешки страдания, но и големи икономически щети. Политиците и централните банки не могат да направят така, че тези щети да изчезнат, а в крайна сметка само да ги разпределят по такъв начин, че да са възможно най-поносими - между различните социални класи, но и между различните поколения. Разбираемо е, че това оставя след себе си недоволство, но е опасно, че то на свой ред заплашва с политическа поляризация.

Светът на голяма стагнация от началото на хилядолетието по принцип не беше достатъчно привлекателен, за да пожелаем да го върнем, особено след като под повърхността постепенно нарастваха проблеми - като нарастващите нива на дълга и липсата на инвестиции, например в инвестиции, щадящи климата. 

Сега всичко се свежда до това да се използват възможностите на новия свят и да се държат под контрол проблемите на все още продължаващия междинен период на две големи катастрофи. Необходими са повече динамика, по-малко комфорт, повече прагматизъм, по-малко конфликти, достатъчно предприемаческа свобода, но в същото време и решителни политики.