Комунистическа Куба е на ръба на разпада

На фона на драмите и кризите, които удрят Латинска Америка всяка седмица, почти незабелязана остана молбата от последните дни на февруари от кубинското правителство към ООН за помощ, за да се реши проблемът с нарастващия недостиг на храна, пише редакторът на Bloomberg Хуан Пабло Спинето.

Безпрецедентният зов за помощ от комунистически режим, който винаги се е гордял със социалния си модел, отразява тежкото икономическо състояние на Куба. Ударена от затегнатите санкции на САЩ, западащото местно производство, слаб туризъм след Covid и безразличие от съюзниците си, островът преживява най-лошите си икономически дни от разпада на Съветския съюз преди над три десетилетия. Серия прекъсвания на тока изкара хората по улиците миналия месец, които викаха за „храна и електричество“ – рядка проява на социални вълнения след сътресенията на острова през юли 2021 г., които режимът овладя със смазваща сила.

Днешната икономическа ситуация е огромно предизвикателство за Комунистическата партия на Куба, която контролира живота на страната от революцията на Фидел Кастро през 1959 г. Властта е в търсене на вътрешни изкупителни жертви и разсейващи фактори: президентът Мигел Диас-Канел обяви необичайно разследване срещу стария си съюзник и приятел Алехандро Гил Фернандес по обвинения в корупция, след като го уволни от поста икономически министър.

Разбира се, що се отнася до разсейващи фактори, американското ембарго винаги е вариант – това е вечното извинение на Куба във времена на икономическо неразположение. Да, ембаргото е анахронизъм от Студената война, което трябваше да бъде вдигнато преди много време, но не е отговорно за недостига на храни в Куба. От 2001 г. насам Куба е внесла храни и други земеделски продукти от САЩ за над 7 млрд. долара. А и ембаргото, наложено преди 62 години, не може да обясни защо островът изгуби поне половин милион жители – или близо 5% от общото население, между 2021 и 2023 г. Това са младите, образовани кубинци, които бягат от глада, лошото икономическо управление и политическите репресии.

Преминем ли веднъж отвъд соченето с пръст, това, което виждаме, е колапсът на социалистическия режим в Куба. Преходът може да отнеме десетилетия. Или може да се случи почти по същия начин, по който големият любител на Куба Ърнест Хемингуей веднъж пише за фалита: „Постепенно, а после изведнъж“.

Едно нещо е ясно: кризата не може да бъде преодоляна, без фундаментално да се промени централизираният, контролиран от държавата модел на страната, където бюрократите управляват всеки аспект от обществения живот. Тази политическа промяна, която трябва да дойде от кубинското общество, застрашава оцеляването на режима и бъдещето на революцията – неприемлив риск за добре охранената стара гвардия, която все още управлява страната. Това е същността на конфликта в момента.

Тази ситуация представлява и значително изпитание за региона – но и възможност. Колкото и наивно да звучи, представете си една функционираща и по-свободна Куба, със висококвалифицираните си професионалисти и работна сила, способни да използват потенциала на страната – от туризма до селското стопанство и културата или може би дори суровия петрол.

И все пак най-предвидимият сценарий в момента е на несигурност и хаос. Някои американски законодатели може да отпразнуват внезапен колапс на кубинския режим като политически успех. Но ако това наистина се случи (и това е едно наистина голямо „ако“), няма организирана опозиция, която да чака да поеме и коригира курса на кораба. Не знаем и каква ще бъде реакцията на кубинската армия.

Както Уилям Леогранде, дългогодишен наблюдател на Куба и професор по латиноамериканска политика в American University School of Public Affairs, казва: „резултатът може да бъде провалена държава с масова миграция и транснационални престъпни организации, създавайки си силни позиции. Това би било много по-голям проблем за Съединените щати – потенциална катастрофа“.

Засега правителството на Куба се опитва да реши икономическите си проблеми чрез прилагане на изключително непопулярна програма за икономии, която включва петкратно повишаване на цените на бензина – дизелът и бензинът поскъпнаха от 25 кубински песо на 132 песо, или ръст от 428% - в опит да затвори огромната бюджетна дупка, оценена на 18,5% от БВП, и да удържи необузданата инфлация.

Правителството търси нова външна помощ (като искането за храна на ООН) и работи за пълното възстановяване на ключовата си туристическа индустрия. Има шанс увеличаване на местното производство, което да позволи по-голям износ, възстановяване на паричните преводи и някои други „късчета“, както казва Леогранде, да рестартират икономиката и да позволят на правителството да оцелее от непосредствените ефекти на кризата.

Но това би бил най-добрият сценарий за система, която отдавна е преминала срока си на годност. Латиноамериканските леви от старата школа като Луис Инасио Лула да Силва от Бразилия, Андрес Мануел Лопес Обрадор от Мексико, Густаво Петро от Колумбия и, разбира се, Николас Мадуро от Венецуела все още могат да търсят идеологическо вдъхновение в Куба.

Но както други коментатори посочват, по-младите латиноамериканци са в най-добрия случай безразлични. Нещо повече, независимо от всички спекулации относно стратегическите отношения на Куба с Русия и Китай (Диас-Канел посети и двете страни през 2022 г.), реалността е, че отвъд тяхното геополитическо съдружие и съперничество срещу САЩ, тези страни не са склонни да финансират правителство с история на системен дефолт по дълга.

Докато САЩ се готвят да изберат президент през ноември, Куба изглежда заровена на дъното на стратегическите приоритети на Чичо Сам (освен справянето с притока на кубинци по югозападната граница). Като се има предвид броят на други геополитически напрежения и лошата политика на ангажиране с кубинския режим след репресиите му през 2021 г., сдържаността на администрацията на Байдън е разбираема.

Въпреки това САЩ – а и Латинска Америка и светът – имат сериозни причини да не се отказват да си представят модерна Куба и да се подготвят за преход, независимо дали е труден, или плавен. Трябва да се положат повече усилия за насърчаване на връзките със зараждащия се частен сектор на Куба, който се появи след легализирането на по-малките предприятия през 2021 г. Според някои изчисления в него вече работят около 35% от работната сила на острова. Това би увеличило търговската дейност и би засилило икономическата взаимозависимост на острова.