Американският националконсерватизъм не намира британска почва

Когато британската верига супермаркети Tesco се оттегли от САЩ през 2013 г., само шест години след откриването на първия си магазин Fresh & Easy, тя беше критикувана, че не е успяла да оцени важните разлики в начина, по който американците и британците пазаруват хранителни стоки, пише колумнистът на Financial Times Джон Бърн-Мърдок.

Скорошните развития показват, че подобно обвинение може да бъде отправено към американското националконсервативно движение. Неговата конференция в Лондон, включваща лектори от САЩ, включително републиканския сенатор Джей Ди Ванс и водещи британски консервативни политици, беше посрещната повече с раздразнено въртене на очи, отколкото с вълнение. Сред критиците бяха фигури от британския дясноцентристки спектър, пишещи в десни издания. Как организаторите прецениха толкова зле своята целева аудитория?

Първата им грешка беше неуспехът да оценят колко радикална е станала Републиканската партия на САЩ по социални въпроси и колко сравнително умерени са британските консерватори. От имиграцията и расовата дискриминация до това дали да защитят традицията или да прегърнат промяната, консерваторите в Обединеното кралство всъщност са по-близо до американските демократи, отколкото до републиканците.

„Великобритания е възможна единствено като християнска нация“, каза един от говорителите на конференцията. Това е новина за повечето британски консерватори, само 24 процента от които смятат, че за да си истински британец е важно да си християнин, в сравнение с 53 процента от републиканците (и 25 процента от демократите), запитани какво е да си американец.

Такива резки различия в социалните нагласи не съществуват във вакуум - те са оформени от много различна история и са отразени в много различни реалности. САЩ водиха гражданска война за робството, расовата сегрегация е жива в спомените на възрастните и Ку Клукс Клан все още съществува. Днес Америка остава много по-расово сегрегирана от Великобритания, която сама по себе си далеч не е съвършена в расово отношение.

Чернокожите американци печелят с 22% по-малко на час от белите си сънародници. Разликата във Великобритания е само 6 процента. Още по-поразително е, че докато черните американци живеят с четири години по-малко от белите, черните британци живеят по-дълго от белите си сънародници.

Друга ключова разлика е в медийния пейзаж. САЩ са силно фрагментирани, като нито един доставчик на новини няма повече от 25 процента от аудиторията. Fox News и CNN имат най-широк обхват, но към всяка от тях има дълбоко недоверие от другата страна в политическото разделение. За разлика от това във Великобритания почти 60 процента от хората редовно гледат новини по BBC, като поддръжниците както на лейбъристите, така и на консерваторите обикновено се доверяват на продукцията ѝ. Британските медии, които поляризират – таблоидните вестници и десният телевизионен канал GB News – имат много по-малък обхват от Fox и CNN.

Реториката на културната война процъфтява там, където има история на вътрешен конфликт, няма споделен източник на истина и няма оспорване на радикалните мнения. Провалът на конференцията в Лондон откъм въздействие би трябвало да изпрати ясно послание към трансатлантическите културни воини, че уязвимостта на САЩ и Великобритания не винаги е еднаква.