Воденето на "последната политическа битка" е лошо за демокрацията

В много демокрации по света днес е време за „последната битка“. Запомнящата се фраза от от стария социалистически химн „Интернационалът“ е подходящ рефрен за голяма част от съвременната демократична политика, пише за Financial Times Иван Кръстев, председател на софийския Център за либерални стратегии.

Стартирайки своята президентска кампания за 2024 г., Доналд Тръмп каза на своите поддръжници, че са изправени пред тежък избор - или ще извоюват победата, или „нашата страна ще бъде изгубена завинаги“. Това, каза той, е „последната битка“.

Подобен вик може да се чуе в Париж, където от седмици стотици хиляди демонстрират срещу решимостта на президента Еманюел Макрон да повиши възрастта за пенсиониране от 62 на 64 години. Протестиращите таят и по-широка антипатия срещу неговия имперски лидерски стил на управление.

В Израел също се води „последната битка“, където голям брой израелци са решени да попречат на дясното правителство на Бенямин Нетаняху да реформира – или, както те го виждат, да подчини – съдебната система. „Сега или никога“ е и ситуацията в Турция, където предстоящите избори изправят автократа Реджеп Тайип Ердоган срещу демократичната опозиция.

Но наистина ли участниците в тези митинги и демонстрации, въпреки цялата си искрена убеденост, нямат какво да губят?

След като миналата неделя гласувах на петите по ред парламентарни избори в България за последните две години (и този път няма гаранции, че ще бъде съставено правителство), започнах да се чудя дали този устрем за спасяване на демокрацията всъщност е съвместим с бизнеса на управление в демократичните държави. Може ли демокрацията да работи, ако мнозинството от гражданите вярват, че загубата на избори означава да загубят „своята“ страна?

Френският мислител от 19-ти век Алексис дьо Токвил е един от първите, които сочат, че демократичната политика има нужда от драма. Но демокрацията също така трябва да бъде де-драматизирана.

В деня след изборите цялата съдбовност на кампанията внезапно изчезва, проблемите започват да изглеждат разрешими и светът магически се връща към нормалността. Работещата демокрация изисква политически актьори в стил Бертолт Брехт, а не Константин Станиславски. Което ще рече, че те трябва да могат да се дистанцират от същността си по време на кампанията.

За съжаление магията на следизборното връщане към нормалността изглежда е изгубена. Демократичната политика днес е погълната от чувство за изключителна неотложност, в която няма място за компромиси. Това е политиката като сблъсък на две апокалиптични представи.

Отляво, климатичните активисти вярват, че ако не действаме сега, тогава, ако не утре, то вдругиден няма да има повече човешки живот на Земята. Нативистката (защитаваща местното население – бел. прев.) десница от своя страна не е водена от страха от края на живота като такъв, а от страха, че „нашият начин на живот“ може да е на път да изчезне.

И двете групи споделят усещането, че сме въвлечени в „последната битка“. И макар че някои от опасенията и на двете страни са много реални и изискват спешни обществени действия, радикализмът се е превърнал в основния начин за справяне със сложността и объркването.

Проблемът е, че демокрацията не може да работи нито когато залозите са твърде ниски, нито когато са твърде високи. Демокрацията губи доверието в себе си, когато се сменят само правителства, а всичко друго си остава същото. Но тя също така губи самоограничението си, когато смяната на правителството променя всичко.

В една демокрация губещите в изборите признават поражението преди всичко защото то не означава загуба на твърде много - и така или иначе следващите избори никога не са толкова далеч.

Изкуството на демокрацията е да оставиш бъдещето отворено. Задачата на изборите е да превърнат лудостта в разум и страстите в интереси. Вотът дава глас на всеки гражданин, но го лишава от способността да придаде интензивността на своите вярвания. Гласът на фанатика, за когото изборите са въпрос на живот и смърт, и вотът на една гражданка, която не знае точно за кого и защо гласува, имат еднаква тежест.

Резултатът е, че гласуването има двойствен характер: позволява ни да сменим управляващите, като по този начин ни предпазва от прекалено репресивна държава; но също така държи страстите под контрол и ни защитава от прекалено пламенния гражданин. В идеалния случай демокрацията кара апатичните да се интересуват от обществения живот, като същевременно охлажда страстта на фанатиците.

Когато изборите са просто карнавал на страстите, ефективното управление е невъзможно. И макар да е вярно, че живеем в неспокойни времена и че натискът за радикални действия е реален, призивът за „последна битка“ е грешен рефрен.