Световните суровинни пазари засега не се поддават на фрагментацията

Идеята, че глобалната търговия се връща към епохата на велики сили и геополитика, вече е здраво вкоренена в умовете на властимащите. Като се има предвид енергийният шок от войната в Украйна, търсенето за критични минерали за зеления преход и крехкостта на селскостопанското производство, съществува конкретен страх, че световната икономика е фрагментирана в битка с нулева сума (печалбата за едни е загуба за други – бел. прев.) за оскъдни суровини и храна.

Сега със сигурност е възможно да се изплашим, като си помислим за рисковете за глобалния просперитет от нова студена война между съперничещи си блокове, центрирани съответно около Вашингтон и Пекин. Но миналият опит и настоящите наблюдения сочат, че стратегическите опити да се завладеят суровинните пазари често се компенсират от адаптивни компании и прагматични правителства, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.

МВФ отдавна предупреждава за геофрагментация. В последната си оценка икономистите на фонда оценяват въздействието на разделянето на суровинните пазари на геоикономически блокове, съсредоточени върху САЩ и Европа, от една страна, и Китай от друга.

За някои суровини шоковете биха били драматични. Цените на палмовото масло и соята в центрирания към Китай блок ще се повишат повече от 6 пъти, с подобни увеличения на разходите за рафинирани минерали в зоната САЩ-Европа.

Но дори тогава общото глобално въздействие върху БВП няма да е катастрофално. Страните с ниски доходи, често зависими от вноса на храни, ще видят спад на брутния си вътрешен продукт от 1,2%, но общият глобален БВП ще се понижи само с 0,3%.

За да се постигнат тези резултати, е необходима изключително неправдоподобна политическа биполяризация. Моделът на МВФ разпределя страните в блокове въз основа на това как са гласували в ООН. Това например поставя Бразилия в групата САЩ-Европа - една от причините цените на соята в китайския блок да растат толкова бързо в симулацията. Всъщност Бразилия, най-големият износител на соя в света, в момента продава около 70% от продукцията си в Китай. Идеята, че Бразилия ще прекъсне продажбите за Китай - и двете са членки на групата със средни доходи БРИКС - по политически причини просто подчертава липсата на реализъм в този мисловен експеримент.

На практика износителите на суровини обикновено следват напълно разумна геоикономическа стратегия на безмилостен прагматизъм. Правителствата, които се ангажират само с един клиент по политически причини, се излагат на зависимост и експлоатация. Противопоставянето носи дивиденти.

Чили, вторият по големина производител на литий за електрически батерии в света, беше причислен към клуба САЩ-Европа в симулацията на МВФ. В действителност страната продава голяма част от минералите си на Китай. Но чилийското правителство размахваше перспективата за повече износ за Европа, за да получи отстъпки в едно търговско споразумение между ЕС и Чили, в резултат на което Брюксел смекчи обичайната си твърда линия срещу облагодетелстването на местните производители, за да позволи на Чили да продава литий евтино на собствената си преработвателна индустрия. Индонезия, ухажвана както от Китай, така и от САЩ заради своя никел, използва силната си преговорна позиция, за да принуди търговските си партньори да инвестират в преработвателни предприятия.

Във всеки случай силовите дисбаланси зад геополитическата фрагментация не приличат на тези от първата Студена война. САЩ нямат огромната финансова или военна мощ, за да свалят неудобни правителства в страните производителки на суровини, както направиха с президента на Гватемала Джакобо Арбенс през 1954 г. заради плановете му за поземлени реформи в притежаваните от САЩ бананови плантации.

Дори суровинните пазари да са разделят политически, самото взаимодействие между търсенето и предлагането ще означава, че повишаването на цените от търговските ограничения ще създаде свои собствени дългосрочни решения. Саймън Ивънет, който ръководи проекта Global Trade Alert в Университета на Санкт Гален (Швейцария), отбелязва, че нарастващото производство на редки земни минерали - макар и не на рафиниран продукт - е намалило способността на Китай да контролира глобалните доставки за своите противници. През 2015 г. Китай произвеждаше повече от 80 на сто от редките земни елементи в света. До 2021 г. мащабното разширяване на добива на други места, включително САЩ и Австралия, намали дела му до 58%.

Правителствата, които се опитват да контролират суровинните пазари, често намират цената на това за твърде висока. Сега е очевидно, че ценовият таван на Г-7 от 60 долара за барел върху продажбите на руски петрол не парализираха военната машина на Владимир Путин. Част от причината е руското заобикаляне, включително управлението на „сенчест флот“ от петролни танкери. Но ефектът от тази политика нямаше как да не бъде ограничен предвид желанието на Г-7 да не позволи на глобалния недостиг на петрол да унищожи собствените им икономики. По същия начин, когато Китай наложи търговски ограничения на Австралия през 2020 г., Пекин беше принуден да изключи доходоносния износ на желязна руда на Австралия, за който той нямаше достатъчно други източници на доставка.

Чуваме много повече за геоикономическа фрагментация от политиците, отколкото виждаме такава на суровинните пазари и във веригите за доставки. Разбира се, още е много рано: правителствата могат да стигнат много по-далеч, за да раздробят пазарите, а на компаниите им отнема време, за да се приспособят към новите реалности. Но засега има оскъдни доказателства, че сме се върнали в епоха, в която великите сили разпределят помежду си световните хранителни и минерални богатства.