Аргументът за разхлабване на паричната политика по света става все по-силен

Достигнаха ли върха си лихвените проценти на централните банки в САЩ и еврозоната? Ако е така, колко бързо могат да спаднат обратно? От около средата на 2021 г. централните банки очевидно трябваше да затегнат значително монетарната политика. Но не е сигурно какво трябва да направят след това. Каквото и да кажат централните банкери за това, което планират да направят, събитията винаги имат последната дума. Ако, както мнозина сега очакват, основната инфлация спадне бързо към целта си, те ще трябва да разхлабят политиката. Загубата на доверие у тях е вредна както когато инфлацията стане твърде висока, така и когато стане твърде ниска. Връщане към инфлация под целта би било крайно нежелателно. Времето за отговор на подобни рискове изглежда близо - по-близо, отколкото централните банки признават, особено като се има предвид забавянето при въздействието на последното затягане, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Председателят на Федералния резерв на САЩ Джей Пауъл и гуверньорът на Европейската централна банка Кристин Лагард заявиха плановете си да не разхлабят скоро политиката си. Основните им лихви останаха стабилни за известно време: тази на Фед е 5,5% от юли, а лихвата на ЕЦБ по депозитите е 4% от септември. Но Пауъл предупреди през ноември, че трябва да „извърви дълъг път“, докато инфлацията се върне към целта от 2% . По подобен начин Лагард каза пред FT наскоро, че инфлацията в еврозоната ще падне до целта си от 2 процента, ако лихвените проценти се запазят на сегашните си нива „достатъчно дълго“. Но „това не означава, че през следващите няколко тримесечия ще видим промяна. „Достатъчно дълго“ трябва да значи наистина достатъчно дълго“.

Разумно заключение от това поведение е, че ако изключим изненади, лихвите сега са достигнали връх. Но централните банки едновременно подчертават плана си да ги поддържат високи. Едно от оправданията за оповестяването на това намерение е, че то само по себе си е монетарен инструмент. Ако пазарите вярват, че скоро ще дойдат по-ниски лихви, те вероятно ще покачат цените на облигациите, което води до понижаване на лихвите и облекчаване на паричните условия. Като се има предвид несигурността по отношение на перспективите, централните банки не желаят днешните затегнати финансови условия да бъдат подкопавани по този начин. Те биха предпочели да ги запазят такива, докато не се уверят, че техните икономики нямат повече нужда от тях.

Дотук е разбираемо. Въпросът е колко несигурна е перспективата в действителност. Отговорите на оптимистите за САЩ и еврозоната са различни. Но те стигат до почти едно и също заключение: инфлационната заплаха отминава доста по-бързо, отколкото предполагат централните банки. В последните си анализи икономистите на Goldman Sachs ясно представят този аргумент.

Относно САЩ те твърдят, че „базисната инфлация (без храните и горивата – бел. прев.) е спаднала рязко от своя пандемичен връх и би трябвало да започне окончателния си спад през 2024 г.“. Те виждат по-нататъшно забавяне на инфлацията, идващо от възстановяване на баланса на пазарите на автомобили, наеми на жилища и труд. Те добавят, че „ръстът на заплатите е извървял по-голямата част от пътя си до устойчивото ниво от 3,5 процента“. Като цяло инфлацията на основните лични потребителски разходи (PCE) би трябвало да се забави до около 2,4% към декември следващата година. Що се отнася до еврозоната, Goldman очаква „инфлацията да се нормализира през 2024 г. Базисната се охлади повече от очакваното през последните месеци… и растежът на заплатите показва ясни признаци на забавяне".

Докато инфлацията се охлажда и на двете места, както шоковете, така и икономическото представяне са много различни. Най-фрапиращото разминаване е в растежа през тази година. Консенсусните прогнози за растежа на САЩ и еврозоната за 2023 г. вървяха близо една до друга през 2022 г., а прогнозите за 2023 г. се сринаха от около 2,5 процента през януари 2022 г. до близо до нулата в края на миналата година. Но прогнозите за САЩ сега са за 2,4 на сто, докато за еврозоната са за само 0,5 на сто. Комбинацията от силен растеж, ниска безработица и спадаща инфлация в САЩ изглежда като „безупречната дезинфлация“, в която мнозина не вярваха. Защо това се случи е тема за друг път. По отношение на БВП обаче дезинфлацията не изглежда толкова безупречна в еврозоната. Това не е изненадващо, тъй като инфлацията там и слабият растеж бяха резултат от енергийния шок, причинен от войната на Русия срещу Украйна.

Сега да погледнем напред. Както Джон Люелин твърди, икономиката на САЩ може да бъде значително по-слаба през следващата година (поради рестриктивните ефекти тогава и на монетарната и на фискалната политики – бел. прев.). Що се отнася до растежа на еврозоната, дори относително оптимистичните прогнози на Goldman са за растеж от едва 0,9% през 2024 г. Това предполага разхлабване на паричната политика на ЕЦБ в отговор на по-добрите новини за инфлацията. Централните банки трябва да гледат напред и да осъзнават забавянията между своите действия и икономическата активност. Правейки това, те може също да хвърлят по едно око и на паричните данни. Годишният прираст на широките пари (М3) е твърдо отрицателен. Монетарните данни не могат да бъдат таргетирани, но и трябва да се пренебрегват.

Накратко, изглежда все по-правдоподобно този цикъл на затягане да е приключил. Също така изглежда доста вероятно началото на последващото разхлабване да е по-близо, отколкото сочат централните банки. Ако не се окаже така, има известен риск то да дойде твърде късно, за да се избегне скъпоструващо икономическо забавяне и дори връщане към твърде ниска инфлация. И все пак нищо от това не е сигурно: монетарната политика сега се намира в наистина труден момент от цикъла.

Трябва да отбележим и някои поуки. Първо, самата устойчивост на икономиките потвърждава, че затягането бе оправдано: колко висока можеше да бъде инфлацията в САЩ без него? Второ, инфлационните очаквания останаха стабилни, следователно режимът за таргетиране на инфлацията работи добре. Трето, пазарите на труда също се държат по-добре от очакваното. Четвърто, бъдещите насоки са рискови: монетарните власти трябва да мислят внимателно, преди да поемат ангажименти, които скоро може да се наложи да нарушат. И накрая, те не трябва да водят война твърде дълго само защото са я започнали твърде късно. Да, последната миля може наистина да е най-трудната, но би трябвало да забележат, когато пресекат финалната линия, завършва Уулф.