Икономическите предизвикателства пред преизбирането на Байдън са реални

Ключов въпрос, който все още витае над изборите в САЩ, е защо избирателите дават толкова малко кредит на Джо Байдън за очевидно стабилното икономическо възстановяване. Много наблюдатели описват това като „вайбцесия“ – лоши „настроения“, насадени от партизански медии и отделени от реалността – със спорадични извинения колко снизходително звучи това, пише за Financial Times Ручир Шарма, председател на Rockefeller International.

Макар да е факт, че напоследък икономиката на САЩ расте с относително бързи темпове, нормалните хора не живеят от тримесечните данни за брутния вътрешен продукт (БВП), като загубата им на вяра в системата е поколенческа история. 90% от американците, родени през 40-те години изкарваха повече от родителите си, но този дял намаляваше постоянно до само 50% от родените през 1980 г., а днес едва една трета от пълнолетните в САЩ казват, че са по-добре от майка си и баща си.

При публичен дълг на рекордно високи нива, почти половината от американците казват, че ще зависят от правителството след пенсионирането си - но повечето не вярват, че то ще осигури обещаните помощи. Близо 7 от 10 казват, че икономическата и политическата система се нуждае от „големи промени или изграждане наново“.

Байдън дойде на поста с обещанието за най-големите фискални разходи от времето на Новия курс на Рузвелт през 30-те години и сега има дефицити, подходящи за време на депресия на фона на пълно възстановяване на заетостта. Това помага да се обясни защо настоящият растеж изглежда толкова добър, но доверието в правителството продължава вече половинвековния си спад.

Но тази история надхвърля Байдън и САЩ. Въпреки че може да се твърди, че необузданите правителствени разходи са добавили към икономическите проблеми – средната инфлация при Байдън е по-висока, отколкото при който и да е президент след Джими Картър – мрачното общественото отношение към икономиката отдавна се натрупва в развитите страни.

В продължение на десетилетия икономическият растеж се забавя на фона на нарастващо неравенство и сега рейтингите на одобрение на лидерите в много западни държави са рекордно ниски. По време на неговото президентство рейтингът на Доналд Тръмп също беше слаб въпреки рекордно ниския „индекс на мизерията“.

Партизанщината наистина играе роля. Членовете и на двете партии в САЩ са все по-склонни да се чувстват песимистично настроени, когато президент на другата партия е на власт. Днес републиканците са американците, които е най-вероятно да кажат, че икономиката се влошава. Но 6 от 10 независими избиратели са съгласни (в поне едно проучване), че демократите дават на икономиката дори по-ниски оценки сега, отколкото при Доналд Тръмп. Лошите настроения не са просто ново творение на партизанските медии в САЩ.

С течение на времето общественото разочарование изглежда избуява от усещането, че системата е „нагласена“ срещу обикновения човек. Има, както казват защитниците на Байдън, технически признаци, че неравенството е паднало при неговото управление, но погледнете отново дългосрочно: през 2022 г. делът на доходите на най-богатия 1 процент надхвърли 20 процента за първи път от 40-те години на миналия век. Това е според прогресистката База данни за световното неравенство.

Освен това, не само че най-големите американски компании се разраснаха колосално спрямо останалите, но те също така се укрепиха все повече, както и техните собственици. Богатството расте най-бързо не за горния процент, а за водещите магнати, всички от които са - неслучайно - част от Big Tech (технологичните гиганти – бел. прев.)

Силно неравните общества са склонни да бъдат и най-малко мобилните по социалната стълбица, лишавайки капитализма от неговото вдъхновение: възможността. През миналата година политическият икономист Блеър Фикс показа, че богатството на най-богатия американец е било 50 пъти по-голямо от средното за първите 400 милиардери, в сравнение с 10 пъти през 1983 г. И дори сред милиардерите неравенството поражда липса на мобилност: първите 50 милиардери сега имат приблизително 40% по-голяма вероятност да задържат мястото си в две последователни класации на богаташите според списание Forbes, отколкото през 80-те години.

Има дълбоко чувство, че Америка все повече е доминирана от богат елит. Те могат да си позволят членство за 250 хил. долара в нови частни ресторанти, които разделят класово проспериращи градове като Ню Йорк и Маями. Те определят правилата във Вашингтон и притежават преобладаващия дял от акциите, облигациите и другите активи, така че печелят най-много, когато политиката на лесни пари повишава стойността им. И също така се възползват, когато правителството се намеси, за да подкрепи пазарите, както винаги прави при първия намек за проблеми.

Проучванията показват, че повечето хора биха предпочели по-скромна заплата, отколкото да са обградени от по-богати съседи, но това всъщност е начинът, по който американците сега са принудени да живеят - в сенките на голямото богатство и властта. Би било несправедливо да обвиняваме само Байдън за дисбаланси, които се разширяват от десетилетия, но също така е късогледо да се предполага, както мнозина правят, че основното му предизвикателство е да продава добрите новини по-настойчиво. Недостатъците на американския капитализъм в сегашната му изкривена форма са реални. По-добрите „послания“ няма да разсеят натрупаните разочарования от системата, завършва Шарма.