Защо толкова много страни искат да влязат в ЕС, с изключение на най-богатите?

Какво означава това за Брюксел?

Европейската комисия (ЕК) се надяваше на различен резултат и имаше своите доводи за това. Дипломати описаха исландското „да“ като тест за привлекателността на ЕС, доказателство, че блокът може да привлече богата, функционираща демокрация, а не само държави, търсещи спасение или реформи. Някои хора в Брюксел се надяваха, че съвместният тласък заедно с напредъка на Черна гора по присъединяването ще улесни по-широкия стремеж към разширяване, който да повлияе на скептичните столици в други части на блока.

Ахвледиани представя тази теза преди гласуването, твърдейки, че приемането на членството би показало, че ЕС е привлекателен не само за по-бедните или по-малко стабилни кандидати. От друга страна, отхвърлянето на идеята усложнява този наратив.

„Това не е добра новина за наратива за разширяване, но не е и отхвърляне на европейския проект“, посочва Ахвледиани. „Не“-то означава, че ЕС не може да използва Исландия като доказателство за тази допълнителна привлекателност“.

Според нея това, което се потвърждава, е структурно ограничение на позицията на Брюксел. „Икономическата интеграция не се превръща автоматично в политическа интеграция“, коментира още Ахвледиани.

Исландия не е изолиран случай сред богатите европейски страни извън ЕС. Норвегия е включила приблизително три четвърти от законодателството на ЕС в своите устави чрез ЕИП, без никога да е провеждала гласуване за членство. Анкетите тази година показват само 37% подкрепа за присъединяване срещу 49% „против“. Моделът е непроменен, откакто норвежците два пъти отхвърлиха членството, съответно през 1972 г. и 1994 г.

Швейцария, вместо да търси място на масата за преговори, прекара последната година в задълбочаване на двустранните си споразумения.

Тези богати страни имат нещо, което другите кандидати нямат: работещи алтернативи на пълноправното членство, които осигуряват по-голямата част от икономическите предимства без политическата цена.

Предупредителен знак или еднократно явление?

Не всеки тълкува вота в Исландия като присъда за самото разширяване на блока. Кристин Лойхтенмюлер от фондация „Конрад Аденауер“ призовава за предпазливост. Според нея Исландия „е много специфичен“ случай, оформен от продължили десетилетия дебати за риболова и суверенитета. Гласуването „предимно отразява специфичните политически и икономически обстоятелства на Исландия“, вместо да отчита разширяването в по-широк смисъл, изтъква тя.

Ахвледиани е съгласна, че Исландия е специален случай, но не е изключение. Тя вижда във вота урок, който стига директно до Осло.

„Основният урок е, че ЕС не може да приема, че дълбоката икономическа интеграция естествено ще доведе до политическо членство. За страни като Норвегия и потенциално други богати европейски демокрации въпросът е каква допълнителна стойност предлага пълноправното членство в сравнение с вече съществуващите споразумения“, коментира тя.

За Украйна, Молдова и страните от Западните Балкани този отговор е очевиден: сигурност, финансиране, начин за блокиране на реформите срещу връщане назад.

За Исландия, Норвегия и Швейцария това не е така.

Ахвледиани не смята, че решението е специален път за членство, създаден за богатите демокрации. „Това, което Брюксел може да подобри, е начинът, по който комуникира и обяснява ползите от членството: политическо влияние, участие във вземането на решения, по-дълбока икономическа интеграция и стратегическа тежест в европейската архитектура на сигурност“, посочва тя.

Разделителната линия в европейската политика не е между проевропейските и антиевропейските страни. Става въпрос за задържане на влияние в институциите на Брюксел или за задържане на контрол извън тях. Както Ахвледиани го формулира, „ако ЕС иска да остане привлекателен геополитически проект, той трябва не само да пита кандидатите какво трябва да направят, за да се присъединят, но и ясно да обясни какво им дава членството в замяна“.