Зеленият сблъсък, в който Америка има пари, а Европа - правила

Няма нищо, което да оживи нещата като добрата стара трансатлантическа търговска война или поне някои войнствени думи относно търговията. Добавете глобален енергиен шок и геополитически сблъсък на суперсили, и местните изисквания за данъчни кредити за електрически превозни средства се превръщат в безпрецедентен и драматичен конфликт, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти

В някои от по-разгорещените части на ЕС спорът с Вашингтон ескалира в негодувание срещу американските компании, които налагат на Европа по-високи цени на енергията, като по този начин засилват стимулите на европейската индустрия да се премести в Америка.

Обвиненията за цената на енергията обикновено са нелогични или преувеличени, а спорът около електрическите превозни средства е относително лесен за решаване. По-големият проблем е Законът за намаляване на инфлацията на президента Джо Байдън, който поставя САЩ по пътя на големи субсидии, който ЕС ще има трудности да следва и който е несъвършено ограден от слабо търговско законодателство.

Първо, идеята че Вашингтон съзнателно създава диференциал при енергийните разходи спрямо ЕС, който заграбва европейските инвестиции, е голямо преувеличение. САЩ не контролират ценообразуването на своите енергийни компании и едва ли е тяхна вина, че ЕС се направи толкова зависим от пренасяния по тръбопроводи руски газ. Тук има мрачна ирония: през 2018 г. ЕС подведе Доналд Тръмп да се откаже от плана за налагане на мита върху европейските автомобили с примамливи обещания за внос на американски втечнен природен газ. Ако тези обещания бяха реални, а не тактически, сега Европа щеше да е в по-добро положение.

Що се отнася до въпроса за електрическите автомобили, данъчните кредити привличат изключително внимание, тъй като, след като потребителските субсидии зависят от местното производство, те са толкова очевидно против правилата на Световната търговска организация (СТО). Но има значителни шансове за жалващите се - ЕС, Япония и Южна Корея - да избегнат дискриминационно отношение. Тези трите нямаше как реалистично да получат достъп до данъчен кредит за износа на своите автомобили, но както съобщи Financial Times законодателството може да бъде променено чрез интелигентно лобиране. В крайна сметка, ако засегнатите компании имат собствени производствени операции в САЩ, те могат да лобират пред местни сенатори и конгресмени да поискат от администрацията изключения за износа от домашната им база.

А що се отнася до заграбването на европейски инвестиции от САЩ - Саймън Ивънет от мониторинговата служба Global Trade Alert отбелязва, че входящите потоци от преки чуждестранни инвестиции възнаграждават повече регулаторната стабилност, отколкото данъчните стимули.

По-тревожно за ЕС са стимулите в други части на закона, като например субсидиите за производство на чист водород. Те е по-трудно да предизвикат раздразнение на общественото мнение. Водородът не е толкова символичен като автомобилите, а субсидиите противоречат на правилата на СТО само ако може да се докаже, че вредят на европейските производители.

В основата на това напрежение стои фундаментална разлика в подхода и компетенциите. Грубо казано, ЕС има правила, а САЩ имат пари. Подходът на Европа към декарбонизацията първоначално беше да промени относителните цени чрез своята схема за търговия с емисии, сега подкрепена от планиран механизъм за въглероден граничен контрол, старателно изготвен, за да отговаря на правилата на СТО. След като не успяха да създадат своя собствена схема за ограничения и търговия, САЩ вместо това въведоха субсидии и стимули за стотици милиарди долари без да се интересуват много от търговското законодателство.

Двата гиганта в търговията също така имат различни приоритети. САЩ са съсредоточени върху надвиването на Китай и затова разглеждат зелените инвестиции като въпрос от огромно значение за националната сигурност, същото отношение, което е в основата на техния контрол върху износа на полупроводници. ЕС е по-загрижен за декарбонизирането на своята икономика и се опитва да навакса изоставането си в зелените технологии.

Вярно е, че ЕС има свои собствени фондове за зелени инвестиции, но те не отговарят на тези на САЩ по отношение на директните производствени субсидии. Освен това, след като беше много по-силно засегнат от енергийния шок, ЕС има други грижи. Аналитичният център Bruegel изчислява, че правителствата на ЕС са обявили плащания към потребителите за общо 600 милиарда евро, за да ги компенсират за покачването на цените на енергията, повече от всички разходи на САЩ за енергия и изменение на климата.

Освен ако ЕС не успее да извади още стотици милиарди за инвестиции, няма да има щастлив изход от трансатлантическото напрежение около конфронтацията пари срещу правила. Вероятно става въпрос за нещо, което трябва да се управлява, а не да се разрешава. Със сигурност това е по-добре, отколкото да не се харчат пари за зелени технологии и изобщо да не се налагат цени на въглерода, но наличието на една търговска суперсила, фокусирана и върху двата аспекта, със сигурност не е най-добрият начин.