Войната в Иран повече от всякога зависи от психиката на Тръмп и Моджтаба Хаменей

Психологията на лидерите винаги има значение в даден конфликт. Но рядко въпросите на войната и мира са зависели толкова много от психическото състояние на противниците, както в настоящия конфликт между САЩ и Иран. И това е плашещо, пише колумнистът на Bloomberg Андреас Клут в материал.

Психологическото състояние на върховния лидер на Иран Моджтаба Хаменей е неизвестно, но очевидно е подложен на силен стрес: по време на въздушни удари в началото на войната той губи баща си, съпругата си, един от синовете си и, според сведенията, други членове на семейството, включително сестра си, племенник, племенница и зет си, както и, очевидно, части от собственото си тяло. Други представители на политическия елит около него са травмирани по подобен начин.

За разлика от това, за психологията на американския президент се знае почти твърде много. Доналд Тръмп доминира обществения живот в страната си и в голяма част от света поне от десетилетие и дава свобода на мислите си в ситуации, вариращи от късни нощни сеанси в Truth Social до интервюта за медиите – поне докато не захвърли микрофона и не си тръгне.

Много от тези проблясъци на мисълта на президента са или объркващи, или обезпокоителни. Напоследък Доналд Тръмп се колебае между прогноза за неизбежен мир и заплахи за възобновяване на пълномащабна война. В един момент той нарича новите лидери на Иран „рационални“. В следващия им изпраща послание в социалните мрежи: „Отворете шибания пролив, луди копелета, или ще заживеете в ада – САМО ГЛЕДАЙТЕ! Слава на Аллах.“

Това не е нормално. Както го формулира бивш помощник-директор на ФБР, изглежда, че „американският президент е загубил ума си“. Самият Тръмп понякога се е отнасял към здравия си разум като към вид игра. Китайският лидер го уважава, каза Тръмп през 2024 г., защото „знае, че съм напълно луд“. Оптимистите нарекоха това „теорията на лудия“, според която (рационален) лидер се преструва на безразсъден, за да спечели предимство.

Консенсусът в наши дни е, че доказаната непредсказуемост на Тръмп вместо това го прави по-слаб, защото го лишава от доверие. Защо иранските лидери изведнъж биха се доверили достатъчно на уверенията му, за да сключат каквато и да е сделка, когато президентът два пъти (миналия юни и този февруари) започна бомбардировки, докато преговорите все още бяха в ход?

Психологията оказва ефект върху стратегическите избори и грешки и по други начини. Х. Р. Макмастър, един от съветниците по националната сигурност по време на първия мандат на Тръмп, често говори за „стратегическия нарцисизъм“ като слабост, за разлика от „стратегическата емпатия“, като сила. (Той заимства категориите от работата на историка Закари Шор.)

В подкаст с Джейк Съливан и Джон Файнър, съответно съветник по националната сигурност и заместник-съветник в администрацията на Джо Байдън, Макмастър определи стратегическия нарцисизъм като предположението, че каквото и да правим, именно то ще определи резултата, като същевременно се забравя, че врагът също споделя контрол върху бъдещето. Макмастър внимаваше да не разкритикува бившия си шеф Тръмп. Но той даде да се разбере, че стратегическата емпатия би дала възможност да се разберат екзистенциалните страхове и мотивации на иранските лидери. Това, което е на власт в Белия дом, е стратегическият нарцисизъм.

Тази дума, разбира се, се появява във всеки разговор за психическото състояние на Тръмп. „Той е нарцисист във всяко едно отношение“, не само стратегически, казва Джак Рийд, високопоставеният член на Комисията по въоръжените сили на Сената.

Роуз Макдърмот, професор в университета „Браун“ и автор на „Политическа психология в международните отношения“, посочва, че „истинският политически компас на Тръмп не е неговата амбиция, а неговият нарцисизъм. Когато се чувства обиден, когато чувства, че не получава признанието и обожанието, които заслужава, това поражда агресия“. Най-разрушителните лидери, добавя тя, са именно нарцисистите.

Тръмп обаче беше нарцисист и през първия си мандат, но по това време не започна войни. Тогава той все още беше заобиколен от някои съветници, които имаха смелостта да казват истината и го разубеждаваха от лоши идеи. През втория си мандат Тръмп лично подбра съветници подлизурковци, които само потвърждават нарцистичните му инстинкти. Освен това Тръмп просто остарява, което може да изостри наклонностите му.

Клут пита Макдърмот какво прави един нарцисист, когато се чувства в капан в невъзможна ситуация като тази, с която Тръмп сега се сблъсква в Близкия изток.

Нарцисизмът прикрива скрито чувство за неадекватност, което се усеща непоносимо, отвръща тя. Така че един нарцисист може да се колебае между агресията и опит да се дистанцира от ситуацията. Тази втора реакция би могла да обясни защо Тръмп понякога се преструва, че „не го е грижа“ дали мирните преговори се провалят и че намира цялата ситуация за „много скучна“, или защо внезапно си тръгна по средата на интервюто на Кристен Уелкър от NBC News.

Агресията може да приеме най-различни форми, включително някои плашещи. В един момент Тръмп публикува, че „цяла цивилизация ще загине тази вечер“. Ако настоящата война отново се разгорещи, както предполагат сблъсъците от тази седмица, не се знае къде може да завърши ескалацията.

Рубен Галего, сенатор от Демократическата партия, служил като морски пехотинец в Ирак, каза пред Съливан и Файнър, че с увеличаването на загубите „залогът за това, което определя победата, се увеличава“ и Тръмп ще „преследва дракона“. Тази фраза идва от света на наркотичната зависимост и се отнася до неуловимото преследване на онази еуфория, която изпитва наркозависимият при първата му употреба.

За Тръмп тази първа еуфория беше бързата и безболезнена победа във Венецуела през януари тази година. След това той потърси същото чувство и в Близкия изток. Сега е обзет от разочарование, че не може да го достигне. От другата страна са противници, които вече са загубили повече, отколкото човек може да си представи, и които Тръмп нито разбира, нито се опитва да разбере. Едва ли има по-опасна комбинация.