Прагматизмът победи теорията при тазгодишния Нобел за икономика

Тази година Нобеловата награда за икономика отиде при трима достойни икономисти - Абхиджит Банерджи и Естер Дюфло от Масачузетския технологичен институт и Майкъл Кремър от Харвардския университет. Наградата, която беше присъдена „за експерименталния им подход за облекчаване на глобалната бедност“, показва няколко важни начина, по които икономическата наука се променя, пише Ноа Смит за Bloomberg.

Популярно схващане за икономистите е, че те са първосвещениците на свободния пазар, омаловажавайки ролята на правителството и пренебрегвайки нуждите на най-бедните в обществото. Голяма част от икономистите се противопоставят на този стереотип, прекарвайки кариерата си в проучване как да подпомогнат най-бедните граждани на развиващия се свят чрез действия на правителството. Банерджи, Дюфло и Кремър попадат в тази категория.

Например, и тримата са изучавали ползите от образованието. Гражданите на развитите страни обикновено приемат универсалното обществено образование за даденост, заедно с икономическото богатство, което създава образованото население. Развиващите се страни, като Кения и Индия, не разполагат с този лукс. През 2003 г. Кремър преглежда серия от случайни контролирани експерименти в Кения, които установяват, че харченето на повече за образование е ефективно, но че здравните лечения като обезпаразитяване също са полезни за задържане на децата в училище. Банерджи и Дюфло, заедно със съавторите си Шон Коул и Лей Линден, изучаваха програма, която наемаше преподаватели за ученици с лош успех в Индия, както и компютърна програма за обучение и стигнаха до извода, че и двете са ефективни. Дюфло също е установила големи ползи за нивото на заплатите от публичните разходи за образование в Индия, потвърждавайки централната роля на училищата за икономическия растеж.

През годините Банерджи, Дюфло и Кремър разглеждаха програми, които подтикват фермерите в развиващите се страни да използват повече торове, осигуряват микрокредитиране на жителите на бедните квартали, създават квоти за жени в местната власт, гарантират обезпаразитяващи лечения за бедните, изкореняват маларията, и много други целенасочени правителствени намеси. В някои случаи - например при микрофинансирането - програмите не оправдаха очакванията. Но много от инициативите бяха успешни в генерирането на трайни ползи.

За някои разходите за програми като контрол на паразитите или преподавателска помощ за учениците може да изглеждат като усилия в незначителна посока. Вярно е, че инвестициите и индустриализацията са това, което в крайна сметка превръща бедните страни в богати. Но както Китай и Индия демонстрираха, такъв растеж често може да изостави най-бедните за много дълго време. А образованото, здраво и сито население влияе на възвръщаемостта на инвестициите (както отбелязват Банерджи и Дюфло) и по този начин е от решаващо значение за стартирането на процеса на бързо развитие. Междувременно в държави, които все още не са започнали индустриализацията си, облекчаването на човешкото страдание е най-доброто, на което може да се надяваме в краткосрочен план. Така че работата на Банерджи, Дюфло и Кремър е от решаващо значение на множество фронтове.