Реалната минимална заплата винаги е нула

Както обикновено, всичко започна с най-добри намерения. През януари Градският съвет на Лонг Бийч, Калифорния, прие наредба, изискваща големите хранителни вериги да плащат на служителите си допълнителни 4 долара на час. Идеята беше това да е компенсация за рисковете, които поемаха, работейки в условията на пандемията от Covid-19.

Не се получи така. В отговор на наредбата Kroger Co. обяви, че ще затвори два супермаркета в Лонг Бийч. За пореден път работниците станаха жертва на алчността. Както местният синдикален лидер Джон Грант каза пред Washington Post, „това е развилнял се безразсъден капитализъм”.

Но дали, пита се Уилиъм МакГърн на страниците на Wall Street Journal?

Като един от най-големите търговци на дребно в света, Kroger е лесен виновник. Но вместо да обвиняваме „безразсъдния капитализъм“, не може ли вината да е на безразсъдните политици, приели тази мярка? Благодарение на тяхната намеса, вместо да получат допълнителни 4 долара на час към заплатите си, близо 200 работници в хранителните магазини вече въобще няма да имат заплати, освен ако не бъдат прехвърлени в друг обект от веригата или не си намерят нова работа. Това е просто последната илюстрация на афоризма на икономиста Томас Соуел, че както и да я определя правителството, „реалната минимална заплата винаги е нула“.

Това, което се случи с въпросните работници, си струва да се има предвид, докато Конгресът обсъжда дали да се повиши федералната минимална заплата. Защото, въпреки че наредбата от Лонг Бийч беше наречена „заплащане за герои“ и трябваше да бъде временна, тя действаше като увеличение на минималната заплата за засегнатите работници в хранителните стоки.

И точно както Градският съвет на Лонг Бийч я прие единодушно и без много да се замисля, че в крайна сметка може да причини повече вреда на тези работници, отколкото полза, сега онези, които настояват Конгресът да включи федералната минимална заплата от 15 долара на час в пандемичния си фискален пакет, ни карат да вярваме, че цената би била нулева или минимална.

Този аргумент получи удар наскоро, когато Бюджетната служба към Конгреса направи сметката. Тя установи, че повишаването на федералната минимална заплата до 15 долара на час до 2025 г. - повече от двойно спрямо 7,25 долара днес - ще извади 900 хил. американци от бедността през следващите четири години, но това ще бъде за сметка на освобождаването на 1,4 милиона други американци от работа. Разумно е да спорим относно констатациите или да поставим под въпрос моделите и допусканията. Но няма спор, че минималната заплата има реална цена, която не бива да се отрича.

Дори някои демократи се притесняват, че универсалната федерална минимална заплата може да е твърде груб инструмент. Сенаторът от Западна Вирджиния Джо Манчин казва, че е отворен за увеличаване на минимална заплата - но до 11 долара, което според него би било „отговорно и разумно“ за неговия щат. Без съмнение той оценява, че бизнесът в Западна Вирджиния трудно ще се справи с ниво от 15 долара, за разлика от този в скъпите Ню Йорк или Лос Анджелис.