Гордиевият възел на европейската газова зависимост

Има изход обаче, както всички признават. Природният газ не трябва да се изгаря заради енергийното му съдържание. Може да служи като суровина за получаване на водород. Чрез улавяне и съхраняване на въглерода (CCS) в процеса, полученият „син“ водород ще е източник на чиста енергия.

Съществуват технологии за използването му за задвижване на тежки превозни средства, които не могат да ползват батерии, на кораби и високотемпературни промишлени процеси, като тези при стоманата. Всъщност някои дейности са трудни за декарбонизиране по друг начин и CCS е задължително условие, за да станат нетните отрицателни емисии възможни.

Това, което липсва, е инфраструктура и пазар. За трансформиране на газа от запалим енергиен източник към водородна суровина е необходим транспорт и съхранение на водород и CO2, както и съоръжения за улавяне на въглерод. Такива инвестиции трудно могат да бъдат оправдани, освен ако не се очаква достатъчно търсене.

Това е като въпросът с кокошката и яйцето. За да има достатъчно търсене, е необходимо масово внедряване на водородни технологии в съответните сектори. Това от своя страна е икономически жизнеспособно, само ако потребителите са сигурни, че ще има предлагане на водород.

ЕС има силата да създаде пазар. Страните производителки на газ имат дадености да осигурят доставки на водород в голям мащаб. Но за да се случи едното и другото, и двете трябва да „скочат” заедно.

ЕС носи най-голямата отговорност това да се случи. Той има водородна стратегия. Но говорете с обществените и частните лица, вземащи решения в Норвегия, и скептицизмът, че ЕС е сериозен в намеренията си се показва на повърхността. Те се съмняват дали Европа има куража за трудните избори, изисквани от нетната нула, като например цена на въглерода, която „хапе”. И дали Европа подкрепя напълно синия водород и CCS, или е ангажирана с по-малко ефективния „зелен“ водород, произвеждан от електролиза на вода? Този избор би бил също толкова самоунищожен, колкото и отказът на Германия от ядрената енергия, който я накара да използва повече въглища.

Ако ЕС се ангажира със синия водород и вложи парите си в това, за което говори, той би могъл да поиска съответния ангажимент за доставки от Норвегия. Вместо забрана за проучвания в Арктика, той може да изисква политика, която позволява по-нататъшен добив на газ само чрез инфраструктура, която може бързо да бъде превърната в производство на син водород със съхранение на въглерода.

Могат да се намерят инструменти, политически или дори правно обвързващи, които да гарантират на всяка страна, че ще има и търсене, и предлагане. За Осло подобна политика предлага компромис с тези, които настояват за пълно премахване на изкопаемите горива. Може дори да бъде позволено на Норвегия да върне наградата си от Глазгоу.