Инж. Петров: Без обезценка на лева не ни чака нищо добро занапред

Инж. Петър Петров е изпълнителен директор на „Балканкар Рекорд” АД - Пловдив. В предприятието работи вече 24 години. Фирмата е приватизирана през 2000 година чрез БФБ. Собственост е на дружествата „Рекорд кар холдинг” АД и "Стройинвест” ЕООД , а около 5 на сто от акциите държат индивидуални акционери по линия на масовата приватизация.

В годините след раздържавяването са създадени много нови модели и видове машини, променен е дизайнът им и агрегатите. През 2003 г. започват да се произвеждат електрокари заради нарастващото търсене на електрически машини. Обемът от продажбите на електрокари непрестанно се увеличава и вече представлява около 35 на сто от общото производство. Започва и производството на платформи с различна товароподемност, които се използват в големите промишлени предприятия, гарите и летищата и заедно с електрокарите вече представляват над половината от производството на компанията.

Разговаряме с инж. Петров за предизвикателствата пред управляваната от него компания, сектора и икономиката като цяло.

- Много тежки времена за всички настанаха за бизнеса през последните години. В същото време един от най-засегнатите от прехода сектори на икономиката беше машиностроенето. Как изглежда сега браншът? 

Машиностроенето действително е един от секторите, които понесоха доста негативи след 1989 г. Причините са много разнопосочни. От една страна незаинтересованост на държавните учреждения и ведомства, които дълги години бяха собственици на предприятията. От друга страна – неяснотата, по мое мнение, у правителствата през този период, защото те не оцениха кое е полезно да се произвежда в България и кое не, кои са приоритетите и кои – не. Дори и в отраслите, които бяха обявени за приоритетни, като туризъм и селско стопанство, допуснахме хаос и бъркотия.

- А това, че се забави много приватизацията в този сектор, не предопредели ли до голяма степен тежкото му бъдеще?

Когато има безстопанственост и неяснота кой е собственикът на предприятието, не са ясно дефинирани целите на управленческия екип, нещата действително се влошават. Не може на всеки 6-7 месеца да сменяш ръководството на едно предприятие, както ставаше. 

Това означава, че той докато започне да навлиза в нещата, трябва да си ходи. Какво да очакваме от него? Това влияе и на неговата нагласа: „при следващото правителство няма да съм тук, защо да се интересувам от резултата? Да изкарам поне докато тези са на власт”. Така че причините са наистина много.

През последните години започна усилено да се говори , че това, което произвеждаме в България, са ниско технологични продукти. Но няма и да имаме скоро високотехнологични продукти, защото концепцията за развитието на икономиката ни е сбъркана, въобще ако я има.

- При положение, че към настоящия момент частният бизнес е основният двигател на икономиката, как виждате ролята на държавата?

Държавата имаше големи възможности за въздействие, когато всичко беше под неин контрол. Единственото, което сега може да се иска от държавния апарат, е да създаде политиката за развитие и да създаде условията за реализацията й. Само че не я виждам тази политика, защото в касичката трябва да влизат повече пари, отколкото се харчат.

А ние години наред сме с отрицателно търговско салдо, което означава, че износът ни е по-малко от вноса. По този начин трудно се връзва бюджет. Стимули за износителите няма.  Да не говорим, че фиксираният курс на лева спрямо еврото пък е един препъни камък за износителите, защото инфлацията в лева не се компенсира чрез промяна на стойността му спрямо еврото.

Левът стана прекалено надценен, от там - и нашите продукти са прекалено скъпи. И за да успеем ние да изнесем един продукт трябва драстично да свалим цената в евро или да е нещо много високотехнологично, което никой друг в света не го произвежда. Но в България вече няма такива производства, защото базата вече я няма – разрушиха се научните институти и големите обединения които имаха ресурс за развитие .

Ние тепърва, независимо дали е частна или държавна собствеността, ще създаваме нещата и ще вървим бавно и трудно нагоре. И постепенно може би ще стигнем до някакъв резултат, а може би – не.