Забравяме ли вкуса на храните от малките ферми?

Светът не се нуждае от големия бизнес в хранителната индустрия. Тази теза защитава екологичното движение Slow Food, създадено през 1986 година като антипод на идеята за бързото хранене (Fast Food).

Философията на организацията е, че не са ни необходими и монокултури, а малки биодиверсифицирани ферми, които да доставят храната с по-малко транспортни разходи, а и с по-малко парникови газове. От организацията изчисляват, че 40% от парниковите газове са свързани директно с „глобализацията“ на хранителната индустрия.

Хората вече познават ограничени сортове плодове и зеленчуци – тези, които изглеждат добре, транспортират се лесно и издържат дълго време по щандовете. По този причина и от организацията са създали каталог – Ark of Taste, в който се събират данните за растения и традиционни специалитети, които са заплашени от изчезване.

Заплахата е свързана именно с налаганите от търговците вкусове за потребителите.

В каталога Ark of Taste са вписани и четири продукта от България – родопското бито сирене, зеленото сирене от Черни Вит, смилиянския боб, както и каракачанската овца, чието развъждане е заплашено. В началото на 20-ти век в страната е имало над 500 хил. каракачански овце, а днес броят им е едва 400.

„Повече от 20 години след промените единственият тип храна, който се възприема като възможен, е произведеният промишлено“, разказва координаторът на Slow Food за България Десислава Димитрова, цитирана от БНР. Тя обясни, че у нас липсва работеща правна регулация и политики за директни доставки на малки количества храна.

„На хартия има такава наредба, която е приета през 2010 година, но съдържа толкова противоречия и правни спънки, че досега нито един фермер не се е регистрирал за преработка на храни“, допълни Димитрова. Така фермерите не могат да регистрират като преработватели и да предлагат своето производство – кисело мляко или месни продукти, стана ясно от думите на експерта.

Slow Food се опитва да промени нагласите още в най-ранна възраст – в над 350 училища в 100 държави по света са създадени градини, в които децата се учат да отглеждат плодове и зеленчуци. В този проект се залага единствено на местните традиции, както в избора на растенията, така и при обработката на земята. 

В българските училища движението работи за популяризирането на Общата селскостопанска политика (ОСП) и особено по отношение на програмите за училищно хранене ("Училищен плод" и "Училищно мляко").