Може ли ЕС да излезе от състоянието си на политическа неопределеност?

В последните две години Европейският съюз е в състояние на неопределеност. В този период неговият приоритет беше просто да оцелее, пише Wall Street Journal.

В средата на 2016 г., след референдума за Brexit, когато спомените от миграционната криза и дълговата криза в еврозоната все още бяха пресни, а подкрепата за евроскептичните партии растеше в допитванията преди предстоящи избори в ключови страни членки, изглеждаше, че ЕС може да се разпадне.

Причината това да не се случи е свързана отчасти с желанието на традиционните политици да работят заедно в големи коалиции и правителства на малцинството, за да държат евроскептиците далеч от властта. Тя е свързана отчасти и с неочаквано силното възстановяване на икономиката и резкия спад на нелегалната миграция, но също и на факта, че лидерите на ЕС се съгласиха да отложат вземането на трудни решения.

Но сега, когато изборният цикъл в ЕС приключи, ако приемем, че новоизбраният италиански парламент успее да сформира ново правителство, което далеч не е сигурно, тези трудни решения вече не могат да бъдат избягвани.

Лидерите на ЕС се ангажираха да опитат да договорят на срещата на върха през юни реформи, които да им позволят да оставят зад гърба си двете най-големи кризи за континента в последното десетилетие.

Въпросът е не само дали ЕС е способен да засили отбраната си срещу бъдещи кризи, а също и  дали тромавият му хибриден модел на колективно вземане на решения и национална политическа отчетност все още може да се справя с все по-сложните общи предизвикателства пред континента.

Първото предизвикателство е да реши дали и как да подсили еврозоната, за да намали риска от нова криза на суверенния дълг.

Предложенията за завършване на банковия съюз в еврозоната, засилване на спасителните програми и създаване на нов централен фискален орган, който да смекчава сътресенията, се обсъждат от години. Френският президент Еманюел Макрон направи дебата още по-наложителен, след като заложи значителен политически капитал на способността си да осъществи амбициозни реформи.

Но вече е ясно, че призивът му за бюджет и финансов министър на еврозоната няма никакъв шанс за успех. Дори предложения за създаване на гаранция за банковите депозити в еврозоната изглеждат обречени предвид различията между страните от Северна Европа и Италия за третирането на суверенния дълг, притежаван от банките.

Подобна безизходица се очертава и по отношение на политиката за предоставяне на убежище на ЕС, където се получи дълбоко разделение между източните и западните страни членки на съюза след миграционната криза от 2015 г.

Старата „дъблинска система“, при която бежанците бяха задължени да поискат убежище в първата страна членка на ЕС, в която са влезли, рухна, след като канцлерът Ангела Меркел обяви, че Германия вече няма да връща бежанците, пристигащи от други страни членки на съюза. Брюксел също така задължи страните членки да приемат квоти за хора, търсещи убежище, за да се намали натискът върху страните на първа линия.

Сега Брюксел се надява да сложи край на тази криза, като въведе реформи, които ще потвърдят отговорността на страните от първа линия за регистриране на бежанци и ще подкрепят усилията на ЕС за охраняване на външните си граници. Реформите предвиждат също връщане на нелегално влизащите в страните членки и извънредни схеми за преместване. Но докато полското и унгарското правителство продължават да се противопоставят на задължително преместване, дипломати от ЕС признават, че тази рана ще продължи да гнои.

Ако тези предизвикателства не бъдат разрешени през юни, това не означава, че ЕС е обречен. Докато икономиката продължава да расте и постигнатите споразумения с турското правителство и либийските милиции поддържат нисък броя на мигрантите, няма причина съюзът да не може да продължи да живее в неяснота.

Но с изборите за Европейски парламент и назначаването на нова Комисия през 2019 г., може да минат две години, преди ЕС да получи нов шанс, а дотогава задачата едва ли ще стане по-лесна. В крайна сметка има много други належащи проблеми, които могат да задълбочат разделенията – необходимостта от договаряне на нов бюджет на ЕС за седемте години след 2020, възможността за съдебни действия срещу Полша, ако Комисията продължава да твърди, че съдебните реформи на Варшава представляват систематичен риск за върховенството на закона и колко тежко да бъде наказана Великобритания, ако преговорите за Brexit се провалят.

Освен това продължителен период на неизяснено положение със сигурност ще засили съмненията в способността на ЕС да изпълнява централната си функция – да намира общи решения на общи проблеми.

Тъй като естествето на общите проблеми се приближава все повече до сърцевината на националния суверенитет, вече не е ясно дали системата на ЕС,предвиждаща търсене на технократски решения, основани на общи правила отвъд обсега на националните политики, все още функционира. Ако не бъдат намерени решения на настоящите предизвикателства, може да се стигне до още по-дълбока неяснота, така че е много вероятно, когато дойде следващата криза, независимо от кой ъгъл, отношенията между Брюксел и националните правителства да се нуждаят от радикално преосмисляне.