Пенсионните фондове не могат да си позволят да не купуват още акции

Американските индекси за акции достигнаха рекордни върхове през последните месеци след главоломен подем от масовите разпродажби в началото на годината вследствие на коронавируса. Но дори и при тези раздути оценки пенсионните инвеститори трябва да купуват повече акции и други рискови активи, пише за Financial Times Иниго Фрейзър-Дженкинс, ръководител Портфолио стратегия в компанията за управление на активи Bernstein.

Това може да изглежда като контраинтуитивен или дори безразсъден аргумент. Как може да се подтикват пенсионните фондове и индивидуалните спестители да поемат повече риск в този момент? Индексът на сините чипове S&P 500 има съотношение цена/очаквана печалба много над 20, според нашите прогнози за печалбите, в сравнение със средно 17 пъти през последните две десетилетия. Но въпросните инвеститори нямат избор.

Много пенсионни фондове и физически лица не спестяват достатъчно сега, за да задоволят бъдещите си парични нужди. Приема се, че е необходимо определено ниво на риск, за да се повиши коригираната с инфлацията стойност на пенсионните активи. Предполага се, че инвестирането на капиталовите пазари най-малкото ще запази покупателната способност на тези активи. 

Вярвам, че след коронавируса нивото на риск, поемано от пенсионните планове, трябва да се увеличи значително. Това повдига въпроси за политиките и регулациите, както и за това каква инвестиционна рамка трябва да използват пенсионните фондове и индивидуалните спестители. Основното предизвикателство е, че фиксирането на лихвените проценти на ниски нива измести баланса на силите от спестителите към кредиторите. Какво означава изобщо вземането на дългосрочни решения за спестяване в свят с отрицателни реални лихви?

Има два ключови фактора, които трябва да се вземат предвид. Първо, балансът между възвръщаемост и риск при традиционните класове активи изглежда ще се влоши. Този баланс бе изключително добър в продължение на 40 години, през които едно просто портфолио от 60% американски акции и 40% 10-годишни щатски ДЦК носеше 7% годишна реална доходност. Но поради високите оценки на акциите и облигациите, и перспективата за увеличаване на инфлацията, е трудно да си представим как това ще продължи.

Второ, макар че високите оценки на акциите не означават, че пазарът непременно ще спадне, те предполагат, че волатилността вероятно ще остане повишена. Корелацията между акциите и облигациите беше силно отрицателна в близкото минало, което позволяваше лесна диверсификация, но има причини да се вярва, че това ще приключи. Тъй като акциите и облигациите стават по-корелирани, общият риск на портфейла нараства. Следователно е вероятно възвръщаемостта на пенсионните фондове да бъде по-нестабилна в бъдеще. Инвеститорите трябва да вземат мерки.

Има неща, които те могат да направят. Целите им трябва да бъдат ясно дефинирани, като например „реална“ цел за възвръщаемостта, която отчита инфлацията. Повечето висококачествени държавни и някои корпоративни облигации са изложени на риск от отрицателна реална доходност. Тъй като от инвеститорите се иска да поемат по-голям матуритетен риск, а имат на разположение по-малко ефективно хеджиране чрез акции, вероятно е бъдещите вложения в такива облигации да спаднат съществено.

Ако приемем, че регулаторният отговор на коронавируса е вероятно да бъде инфлационен - инвестиционна среда, която подкопава стойността на облигациите - ще е необходим голям дял на акциите като основа на пенсионното портфолио.

Но това само по себе си няма да осигури достатъчно добра възвръщаемост, или достатъчна диверсификация, поради което има нужда от алтернативни инвестиции, като дълги/къси стратегии в акции, и непублично търгувани активи като инфраструктурата.

Инвестиционната рамка също трябва да бъде разгледана. Това изисква така наречените фактори - като дохода (дългосрочното представяне на акциите, изплащащи дивиденти) и инерцията (идеята, че акциите, които са поскъпнали, ще продължат да просперират) - да се използват заедно с традиционните залози, за да се осигурят достатъчно източници на възвръщаемост и разпределяне на рисковете.

И накрая, би било полезно, ако пенсионните фондове бяха в състояние да формулират риска във вид на вероятност за неизпълнение на дългосрочните пенсионни ангажименти. Истинският риск е възможността да възникнат затруднения за бенефициентите.

Безпрецедентните фискални и монетарни намеси през коронавирусната криза показват, че сме влезли в нов режим на политики. Уравнението обаче трябва също да включва необходимостта от инвестиционни активи, които реалистично могат да запазят покупателната способност в дългосрочен план.

Ако реалните лихвени проценти трябва да бъдат закрепени на ниски или отрицателни нива, това може да изисква промяна в регулациите, която да позволи повишен риск за пенсионните фондове. Спестяването за пенсия е на път да се превърне в по-голямо предизвикателство. По-добре е да се изправим срещу новата реалност, отколкото да я игнорираме.