Моделът на Китай: глобална доминация за сметка на развиващите се икономики

Като цяло светът приветства търговското примирие между САЩ и Китай. Конкретно износителите се надяват на известен период на спокойствие, който ще им позволи да се адаптират към новия свят с по-високи мита и други ограничения, пише Bloomberg.

И все пак за работниците и компаниите в развиващия се свят възможността за връщане към предишното статукво също не е съвсем утешителна идея. Новото нормално, което запазва господството на Китай в световната търговия, им вреди много повече, отколкото на САЩ или на други западни държави.

Нов индекс на Bloomberg Economics, който разглежда експортния потенциал на различни големи икономики, обяснява защо е така. Китай все още е начело на класацията и има голяма разлика между него и втория в подреждането, Индия. Повечето развиващи се пазари, според индекса, превъзхождат развитите икономики само незначително.

Не е редно нещата да се развиват така. Тъй като разходите за труд в Китай се доближават до тези на пазарите с по-висока производителност, страната би трябвало да изглежда като по-малко привлекателен източник на стоки. Секторите, водени от търговията, би трябвало да започнат да напускат страната – или, както твърди Bloomberg Economics, други развиващи се икономики би трябвало да демонстрират по-голям или поне сравним експортен потенциал.

Вместо това водещата роля на Китай в други фактори - от разходите за енергия и логистичната ефективност до ясните технически знания - е толкова голяма, че страната няма конкуренти.

Невъзможно е да се надцени колко необичайно е това в световната история. Различни държави и региони са имали своя период, в който са доминирали в световната търговия - Великобритания, САЩ, Япония - преди да се отдръпнат и да позволят на другите да се развиват.

Същевременно Китай продължава да доминира на всяко стъпало от веригата на доставки. Според изчисления на икономисти три четвърти от огромния търговски излишък на страната със света продължава да се генерира от стоки, произведени с помощта на относително базови умения, като страната все още държи над половината от световния пазарен в тези сектори.

Други оценки, с по-ограничително определение за нискоквалифицирано производство, показват малко по-скромни резултати: Гордън Хансън от Харвардския университет оценява през 2020 г., че делът на Китай в трудоемкото производство е около една трета.

Така или иначе, това е аномалия. Пазарният дял не се вписва в другите неща, които знаем за тази икономика - че населението в трудоспособна възраст намалява, а средните заплати сега са няколко пъти по-високи от тези на затруднените ѝ конкуренти.

Може да има няколко причини за появата на това несъответствие. Постоянно подценената валута би могла да го обясни, както и скритите субсидии за суровини като енергия.

Но част от причината е, че Пекин умишлено се намесва в естествения процес на глобалното икономическо развитие. Защото когато икономическият растеж на една страна е засенчен от друга икономика, която има по-малък експортен потенциал, спестителите, инвеститорите и корпорациите от първата държава започват да преместват капитал и технологии във втората.

Ето как производството се разпространи в развития свят и четирите азиатски тигъра (Южна Корея, Сингапур, Хонконг и Тайван). В разцвета на британската икономическа хегемония лондонските банкери стоят зад половината от световните чуждестранни инвестиции. Голяма част от облигациите на американските железопътни компании са деноминирани в британски лири. По времето, когато САЩ доминират в търговията век по-късно, те от своя страна са източник на почти половината от външните инвестиции в световен мащаб. А през 80-те години на миналия век делът на Япония в световните инвестиции засенчва този на Америка.

Това се случва, когато на компаниите в страни с търговски излишък е позволено свободно да планират бъдещето и да намират най-добрата възвръщаемост на капитала. Това обаче не е начинът, по който Пекин позволява на икономиката си да работи. Това, което страната печели от търговията, се насочва към създаване на излишен капацитет у дома или към дългосрочни проекти, целящи по-нататъшно утвърждаване на Китай в центъра на световното производство.

Това означава, че китайските компании получават ниска възвръщаемост на спестяванията си, а спестителите и пенсионерите им са по-бедни, отколкото би трябвало да бъдат. Но това също така означава, че работниците в останалата част от развиващия се свят са лишени от своя потенциал. Те се нуждаят от китайските компании, за да използват своите технологични умения и натрупан капитал, за да построят фабрики, които да ги обучават и наемат.

Но китайските политици не позволяват това да се случи. Те искат да останат начело на класацията за експортен потенциал и не ги интересува, ако в резултат на това развиващият се свят бъде лишен от прогрес. Ако Пекин постигне своето, никой друг никога няма да забогатее.