Достигна ли Китай върха на своята мощ в Азия?

Поради своя размер, географска близост, икономическа тежест и ключова роля в световната икономика Китай винаги ще има значително влияние в Азия, особено в Югоизточна Азия. Но по тези същите причини Китай винаги ще буди тревога — както в региона, така и в света. Подходът на Дън Сяопин да прикрива китайската мощ и да изчаква произтича от осъзнаването на този парадокс: големите държави трябва да успокояват по-малките около себе си. Дън разбира това и действа според него, пише Foreign Policy.

Но към края на управлението на Ху Цзинтао мъдростта на Дън или е забравена, или е пренебрегната — вероятно защото Пекин погрешно тълкува последиците от световната финансова криза от 2008 г. и, подобно на САЩ след края на Студената война, вижда в нея знак за началото на упадъка и предстоящия край на Запада, особено на Съединените щати.

През юли 2010 г., на среща на АСЕАН в Ханой, тогавашният външен министър на Китай Ян Цзечъ декларативно обявява: „Китай е голяма държава, а другите са малки държави, и това е факт.“ Той гледал към сингапурския министър, след като страната бе дръзнала да говори за Южнокитайско море въпреки китайските възражения.

През 2005 г. влиятелният китайски мислител Джън Бидзиен публикува статия, озаглавена „Мирният възход на Китай“. Това става водеща тема в китайската външна политика, макар по-късно думата „възход“ да е заменена с „развитие“, за да не звучи провокативно. Китай осъзнава, че конфликт със САЩ и съюзниците им може да застраши икономическия му растеж.

След идването на власт на Си Дзинпин през 2012 г. обаче изразът „мирно развитие“ изчезва от речника на китайската дипломация и е заменен от лозунга „Изтокът се издига, Западът запада“. Китай става по-агресивен — в Южнокитайско море, спрямо Хонконг, в Източнокитайско море, около Тайван и Австралия, както и в Хималаите. Това засилва тревогите в Азия.

Това обаче не означава, че Азия ще се подчини на китайските желания. Държавите от АСЕАН продължават да обсъждат Южнокитайско море. САЩ поддържат операции за свобода на корабоплаването, а Япония, Австралия и Индия извършват военноморски патрули. Великобритания, Франция, Германия и други европейски държави също изпращат кораби, придавайки международен характер на проблема.

През последните три десетилетия е настъпила значителна, макар и често пренебрегвана промяна в отношението към американското военно присъствие в Югоизточна Азия. Нови формати като Четиристранния диалог по сигурността Quad (Австралия – Индия – Япония – САЩ), отбранителния пакт АУКУС, увеличените разходи на Япония за отбрана и по-гъвкавата позиция на Индия са пряка реакция на възхода на Китай.

Сингапур винаги е твърдял, че американската роля е незаменима за регионалния баланс. Когато през 1990 г. предоставя достъп на САЩ до бази, Индонезия и Малайзия реагират яростно. Но когато през 2019 г. споразумението е подновено публично в Ню Йорк, никой не протестира. Това не е триумф на сингапурската дипломация, а провал на китайската.

Въпреки различните политически ограничения, много държави от АСЕАН разширяват тихо военните си връзки със САЩ — чрез учения, пристанищни посещения, споделяне на бази и закупуване на американско оръжие. Особено показателни са промените във Виетнам и Индонезия.

Азия е изключително разнообразна — 48 държави, 4,6 милиарда души и около 2300 езика. Опитите да се сведе регионът до бинарна схема „САЩ срещу Китай“ са погрешни. Годишните проучвания на сингапурския институт ISEAS показват сложна картина: Китай е влиятелен, но и обект на широко и дълбоко недоверие; САЩ — далеч не перфектни, но по-надеждни; Япония — най-довереният партньор.

Страните в региона нямат проблем да поддържат противоречиви позиции — да сътрудничат с Quad, но да се съмняват в американската надеждност. Това не е противоречие, а азиатски реализъм. Когато държавите казват, че „не искат да избират“ между Китай и САЩ, те имат предвид, че искат да следват собствените си интереси, различни в различни сфери.

В отбраната Сингапур е ясно ориентиран към Запада. В политическите въпроси често заема позиции, по-близки до Китай или Русия. В икономиката — прави сделки с всички. Това е нормалното състояние на азиатската дипломация — едновременно балансиране, хеджиране и сътрудничество със силните.

Национализмът е основната движеща сила в Азия. Дори най-малката държава има собствена агенция, което обяснява защо Азия никога не може да бъде „спечелена“ или „загубена“ от САЩ или Китай.

Разпространеното мнение, че Китай е най-големият търговски партньор и следователно доминира региона, е погрешно. Ако се съберат търговските потоци между АСЕАН и западните държави, те надхвърлят 1,4 трилиона долара — повече от търговията с Китай.

Пекин често надценява своята икономическа сила като дипломатически инструмент — икономическата принуда не промени стратегическия курс на Япония, Южна Корея, Австралия или дори Филипините.

Но перспективите на Китай не са розови. Той е обкръжен от силни националистически държави — Япония, Кореите, Виетнам, Индия — които никога няма доброволно да приемат китайско лидерство. В държави като Пакистан, Лаос и Камбоджа общественото мнение често е по-негативно към Китай от позициите на собствените им правителства.

По света Китай има по-добър образ, но т.нар. „глобален юг“ е обединен от настроения, а не от общи интереси. Дори в групи като БРИКС има силно вътрешно недоверие — Индия открито подозира Китай.

Пекин осъзнава лошия си имидж. Си Дзинпин често повтаря нуждата от „добро разказване на китайската история“ и призовава за образ на „достоверен, симпатичен и уважаван Китай“. Тонът на „дипломацията на вълчите войни“ е смекчен, но не и поведението на Китай.

Основната причина Китай да не може да промени курса си е идеологическа. През 2021 г. КПК приема резолюция, която представя китайската история като непрекъснат процес, завършващ с „Китайската мечта“ — възстановяване на загубените територии и възвръщане на предполагаемия исторически статут. Това прави компромиса почти невъзможен, особено по въпросите за Южнокитайско море и Тайван.

Китай е капсулиран в собствена политическа логика: ако партията твърди, че възстановява отнето наследство, как да отстъпи, без да подкопае своята легитимност? Този проблем е по-остър, защото икономическият растеж се забавя. Икономическите кризи — срив на имотния сектор, дългове, ниско потребление — са симптоми на политически проблем: Ленинската държава не може да позволи пазарна либерализация, необходима за растеж.

Си Дзинпин реагира на всяка криза с повече партиен контрол, което задълбочава порочния кръг.

Китай вече е изправен пред вътрешна и външна криза на доверие. Демографският срив ще забави растежа още повече — до края на века населението може да е наполовина. Нито имиграцията, нито временните работници могат да компенсират това.

Това не значи, че Китай е достигнал „пика си“. Дори 5% годишен растеж е огромен. Но дали това е достатъчно за неговите амбиции е друг въпрос.

Със сигурност Китай е на кръстопът: вътрешна стагнация и външно напрежение се припокриват. Историята показва, че това е най-опасният момент за всяка династия.

Бъдещето на Китай е несигурно и вече не може да се възприема като непрекъсната история на възход.

(БГНЕС)