Мадуро пише последната глава от историята на авторитаризма си над Венецуела

Мадуро печели изборите през 1999 г. за Националното учредително събрание, органът, свикан да изготви нова конституция. Година по-късно е избран за член на Националното събрание, където става негов председател.

През 2006 г. Чавес назначава Мадуро за министър на външните работи - пост, от който той засилва подстрекателската реторика на Чавес. На регионална среща на върха през 2007 г. той нарича Кондолиза Райс, тогава държавен секретар на САЩ, лицемерка и сравнява отношението на САЩ към заподозрени терористи с действията, извършени от Адолф Хитлер.

Райс е критикувала правителството на Чавес за закриването на частна телевизионна станция.

Болният Чавес назначава Мадуро за вицепрезидент през октомври 2012 г., подготвяйки почвата за неговото издигане до президентския пост.

Нощни протести

В началото Мадуро се опита да имитира Чавес – с бумтящия баритон, пламенните антиимпериалистични речи, дори и с лозунгите. Но Венецуела вече не беше същата държава.

Месеци преди приходите от продажбата на петрол да се сринат през 2014 г., в Каракас имаше нощни демонстрации в знак на протест срещу недостига на основни стоки, най-високата инфлация в света и нарастващата престъпност.

На следващата година опозицията разгроми партията на Мадуро на парламентарните избори – най-голямата си победа от десетилетия.

Мадуро отговори, като затегна контрола си върху съдилищата и избирателния съвет, блокира референдум за отзоваване през 2016 г. и организира гласувания, които изключваха или обявяваха за незаконни неговите съперници.

Хиперинфлацията погълна заплатите, болниците останаха без лекарства и милиони венецуелци избягаха пеша през границата. Някога мощната държавна петролна компания PDVSA се срина под тежестта на корупцията и бездействието.

През 2017 г. поредните улични протести бяха посрещнати със сълзотворен газ, гумени куршуми и стрелба. Около 165 души бяха убити.

Международните организации бяха засипани с доклади за нарушения на правата на задържаните по време на протестите.

Окуражен, Мадуро се кандидатира за втори мандат и обяви победа след изборите през 2018 г., които бяха отхвърлени като фалшиви от САЩ и други правителства. Малко след това, на фона на нарастващото недоволство, той оцеля след атака с дрон, която според твърденията е имала за цел да го убие.

Доминираната от опозицията Национална асамблея на Венецуела обяви неговото управление за нелегитимно през 2019 г., което накара САЩ, Европейският съюз и повече от 50 други страни да признаят председателя на законодателния орган Хуан Гуайдо за легитимен временен лидер на Венецуела.

За да засили натиска, САЩ наложиха санкции на петролната индустрия на страната, централната банка и най-близките сътрудници на Мадуро.

Военните обаче останаха зад Мадуро, който успешно изчака предизвикателството на Гуайдо да отмине.

Съперничещи си парламенти

През 2020 г., когато трябваше да бъдат избрани нови законодателни органи, верният на Мадуро Върховен съд напълни избирателния съвет, което накара опозицията да бойкотира изборите.

САЩ и ЕС отказаха да признаят резултатите, които му дадоха пълен контрол над Националното събрание, където жена му и синът му бяха депутати.

Опозицията отвърна, като удължи мандата си над конституционния срок, оставяйки Венецуела с два съперничещи си парламента и задълбочаваща се патова ситуация, която парализира политиката на страната.

Преговорите, посредничени от международната общност, за да се разреши политическата криза, се провалиха заради демократичните провали на Мадуро.

След леко отстъпление от страна на САЩ под ръководството на президента Джо Байдън, обвързано с провеждането на честни избори, на Мадуро беше предоставено отсрочване на някои петролни санкции.

През юли 2024 г. обаче той се кандидатира за трети мандат, като забрани на основната фигура на опозицията във Венецуела, Мария Корина Мачадо, да се яви на изборите и позволи само ограничено чуждестранно наблюдение на изборите. Подкрепяният от правителството изборен съвет го обяви за победител, без да представи доказателства.

Опозицията във Венецуела представи убедителни доказателства, че заместникът на Мачадо, Едмундо Гонсалес, е спечелил с огромна преднина. Отказът на Мадуро да оповести резултатите от гласуването и последната репресия срещу дисидентите доведе до широко осъждане.

Мадуро обичаше да се представя като оцелял, последният пазител на Боливарската революция. Но за милиони венецуелци той се превърна в символ на нещо съвсем друго: бавния, мъчителен крах на една мечта, която някога обещаваше да ги измъкне от бедността.