Отваряне на Ормузкия проток със сила? Лондон и Париж имат друга идея

Еманюел Макрон и Киър Стармър се превърнаха в две от любимите боксови круши на Доналд Тръмп, докато американският президент се опитва да измъкне страната си от войната с Иран. Тя задуши ключовия петролен маршрут през Ормузкия проток, източвайки световните енергийни запаси и дестабилизирайки финансовите пазари, пише колумнистът на Bloomberg Лионел Лорен.

И все пак въпреки редовните му провокации заради разумния им (и на Европа) отказ да се присъединят към американския конфликт и да „вземат петрола“ със сила, френският президент и британският премиер са ключови играчи за наблюдение, докато съюзниците на САЩ правят опити да се справят с геополитическата бъркотия на Тръмп. Старият континент няма нищо общо с войната на САЩ и Израел, но последиците от нея заплашват безопасността, сигурността и просперитета на неговите граждани, докато цените на дизела достигат четиригодишен връх, а рисковете от тероризъм се увеличават. Сега усилията им за справяне изглежда, че могат дори да дадат плодове.

Англо-френският фокус е върху повторното отваряне на Ормузкия проток, през който преминава около една четвърт от пренасяния по море петрол – не със сила, а чрез коалиции и дипломация. Макрон се срещна тази седмица с японския премиер Санае Такаичи, която също е нетърпелива да се сключи споразумение за прекратяване на огъня и деескалация в региона, от който Токиво получава почти целия си суров петрол. Френският президент отхвърли призивите за изпращане на военни кораби в региона като „нереалистични“ – дори САЩ все още не са се пробвали с офанзива в Ормузкия проток – но Токио и Париж са отворени към идеята за разширена военноморска роля след прекратяването на огъня.+

Междувременно британският външен министър Ивет Купър проведе в четвъртък телефонен разговор с колеги от около 40 държави (с изключение на САЩ и Иран) за възстановяване на корабоплаването през пролива. Целта ѝ беше да разшири обхвата достатъчно, за да привлече държави с отворени канали за комуникация с Техеран, и да създаде група, която евентуално би могла да оказва влияние чрез икономически санкции и военните варианти да се разглеждат само като последна мярка.

„Повторното отваряне на Ормузкия проток сега е във фокуса на Европа в краткосрочен план“, посочва Кристина Кауш от Германския фонд „Маршал“. „Няма апетит това да се прави по военен път без САЩ, така че това означава намаляване на стимулите на Иран да продължи да блокира“ протока, допълва тя.

Случващото се е размяна на ролите 70 години след Суецката криза, когато Великобритания и Франция се присъединиха към Израел в непремерена и злополучна офанзива за превземане на канала под египетски контрол. Тогава САЩ бяха тези, които се опитваха да предотвратят конфликта в региона, като Съветският съюз и Организацията на обединените нации (ООН) също настояваха за спиране на войната.

Това е и крачка встрани от дипломатическото жонглиране на Макрон, Стармър и други европейски политици, откакто започнаха ударите срещу Иран в края на февруари. Настояването, че „това не е нашата война“, беше умна политика пред местните избиратели и напълно оправдан отпор на безразсъдството и тормоза на Тръмп. Но САЩ изглежда късно осъзнават, че извиването на ръце и заплахите за анексиране не са най-добрият начин да се привлекат съюзници (с техните военни бази), след като започнаха войни в техния заден двор. И Европа разбира, че е в кюпа, независимо дали ни харесва, или не.

Икономиките на континента са изложени на риск, пропорционален на това колко по-дълго е блокиран протокът. В резултат растежът на Германия може да намалее наполовина тази година. В същото време съюзниците на Европа в Персийския залив са атакувани от ирански ракети, а Русия се очертава като очевиден победител от скока на цените на петрола, разхлабването на енергийните санкции и изчерпването на оръжията, които биха могли да бъдат насочени към Украйна. Рискът от вътрешни терористични заговори също нараства: френските власти повдигнаха обвинения и задържаха четирима души за осуетен опит за бомбен атентат близо до офиса на Bank of America в Париж, който беше приет като възможен отговор на конфликта.

И докато главнокомандващият на САЩ поглъща по-голямата част от ефирното време, други членове на неговата администрация не затръшват вратата към трансатлантическо сътрудничество. Беше доста смущаващо да видим как по-рано тази седмица роденият във Франция представител на администрацията на Тръмп Джейкъб Хелберг посети Брюксел и заяви, наред с обичайните критики, че САЩ „искат силна Европа“ и че континентът има „всички атрибути на това да бъде невероятно успешен“.

Въпросът сега е какво би могла да постигне евентуалната коалиция от страни от този лондонски разговор – която включва Япония, Австралия, Канада и някои държави от Персийския залив, както и европейци – дори с участието само на няколко десетки държави. При условие че не попадне в европейския капан на дискусионните групи и комюникета, това е шанс да се върнат по-трезвомислещите западни съюзници в регион, където са загубили влияние. Абсолютната мярка за успех би било намирането на изход за Тръмп, който не включва ескалация.

Голямата неизвестна, разбира се, е сделката, която Иран се надява да получи за съгласието си на трайно споразумение за Ормузкия проток, казва Антонио Барозу от Bloomberg Economics. Техеран може да поиска облекчаване на икономическите санкции. Настояването Израел и САЩ да не атакуват отново засега изглежда като невъзможно изискване. От Иран посочват, че се изготвя протокол с Оман за наблюдение на трафика през пролива.

Китай, който също получава голяма част от енергийните си доставки през Персийския залив, може да играе ключова роля, като предложи стимули на Иран за деескалация. Пекин се възползва от вредата, която Тръмп нанася на дългогодишните американски  връзки в сигурността, и може би ще има шанс да запълни вакуума, като помогне на европейците и монархиите от Персийския залив. Но страната би ли била готова да предложи гаранции за сигурност на Иран и да се изложи на евентуална конфронтация със САЩ в бъдеще?

Независимо от геополитическата несигурност, всички варианти си струва да се разгледат, стига да не включват ескалация от страна на САЩ или други държави да не бъдат въвлечени в бойните действия. Може дори да има известен позитив за Лондон и Брюксел, които отново се сближиха покрай лудориите на Белия дом. Като се има предвид, че тази година се навършват 70 години от Суецкия договор и десетилетие от гласуването за Brexit, това наистина би била добре дошла промяна.