Тръмп отново показва защо президентите на САЩ губят властта си толкова бързо

В опит да смекчи очакванията за представянето на републиканците на междинните избори на 3 ноември 2026 г. вицепрезидентът Джей Ди Ванс наскоро подчерта, че за партията на президента е станало почти невъзможно да запази единен контрол върху Камарата на представителите и Сената.

За това той е прав, но греши, като пренебрегва ролята, която президентът Доналд Тръмп и неговите предшественици в Овалния кабинет са изиграли за това самосбъдващо се пророчество. В това се крие поука за бъдещите президенти, пише Роналд Бронстийн за Bloomberg.

В последните пет случая, когато президент е навлизал в междинни избори с единен контрол върху управлението, избирателите му го отнемат. Списъкът включва Джо Байдън през 2022 г., Тръмп през 2018 г., Барак Обама през 2010 г., Джордж У. Буш през 2006 г. и Бил Клинтън през 1994 г., припомня той.

Изглежда почти сигурно, че тази поредица ще продължи, тъй като републиканците се очаква да загубят Камарата на представителите, а може би и Сената.

Както подсказват коментарите на Ванс, и двете партии смятат загубата на единен контрол за неизбежна. Парадоксът е, че това убеждение ги подтикна към поведение, което прави загубата на контрол още по-вероятна.

Вместо внимателно да изграждат подкрепа чрез програма за постепенно разширяване на коалицията им, всяка от страните избира да наложи дневния си ред чрез светкавична законодателна офанзива, която следва партийната линия, още през първите две години от мандата на новия президент.

Администрацията на Тръмп доведе този подход до крайност. Президентът на САЩ третираше местата и хората извън своята коалиция не като скептици, които трябва да бъдат спечелени, а като врагове, които трябва да бъдат покорени. Трескавият му политически спринт включваше редица инициативи, срещу които почти единодушно се обявиха както демократите, така и независимите избиратели: подклаждащи инфлацията мита, безразсъдна война с Иран, милитаризирани масови депортации и бурни съкращения на федералните разходи и регулации.

Разбира се, стратегията за концентриране на усилията в началото на мандата доведе до законодателни постижения, безспорно ценени от всяка от партиите. Според Бронстийн такъв пример е Законът за достъпно здравеопазване при Обама и мащабните данъчни облекчения при президентите републиканци.

Неизбежно обаче тези големи реформи отблъскваха колебаещите се избиратели и разгневяваха опозиционната партия. Това прави тежките загуби на междинните избори и последващата загуба на контрол неизбежни.

Особено след рискования си ход с преначертаването на избирателните райони републиканците „имаха всички шансове през 2026 г. да прекъснат този модел – с изключение на собствения си президент“, казва социологът от Принстънския университет Пол Стар, автор на „Американското противоречие“ – исторически труд за американската политика от 50-те години на XX век насам.

„Разбира се, след като отказаха да се противопоставят на войната, митата, корупцията и нарцисизма му, те нямат кого друг да винят освен себе си“, добавя той.

Съвременните партии забравят една важна историческа истина: от републиканците по времето на Ейбрахам Линкълн до демократите под ръководството на Франклин Делано Рузвелт, а по-късно и на Джон Ф. Кенеди и Линдън Бейнс Джонсън, избирателните коалиции, донесли най-големи промени за Америка, успяваха да запазят единен контрол върху властта за продължителен период от време.

Вярно е, че тези коалиции обикновено даваха заявка за присъствието си с впечатляващи постижения още в самото начало. Динамичните първи „100 дни“ на Рузвелт през 1933 г. създадоха модела за енергично президентско лидерство, припомня Бронстийн.

От решаващо значение е фактът, че всички тези коалиции задържаха единната власт достатъчно дълго, за да могат както да затвърдят, така и да надградят първоначалните си успехи. Републиканците не инициират и не ратифицират мащабните конституционни поправки, които слагат край на робството и гарантират равноправна защита за всички американци, чак до втория мандат на Линкълн (включително след неговото убийство).

Много от най-трайните постижения на Рузвелт – включително системата за социално осигуряване и Законът „Вагнер“, който защитава правото на синдикално сдружаване, се появяват по време на „Втория нов курс“, след като той увеличава мнозинството си в Конгреса на първите междинни избори от управлението си.

Джонсън прокарва основните стълбове на програмата си „Великото общество“, увенчани със създаването на Medicare, Medicaid и приемането на Закона за избирателните права, едва след като печели убедителна победа на изборите през 1964 г. Това осигурява на демократите огромно мнозинство в Конгреса.

Понякога президентите оставят трайна следа дори при по-краткотраен контрол на властта. Това прави Удроу Уилсън, който разширява ролята на държавата след 1912 г., и Роналд Рейгън, който я ограничава 70 години по-късно.

Що се отнася до трайното преобразяване на американския живот, нищо не може да се сравни с президентите и партиите, успели да запазят и дори да разширят коалицията си във времето. Както републиканците от ерата на Линкълн, така и демократите от ерата на Франклин Делано Рузвелт държат единен контрол върху Белия дом и Конгреса в продължение на 14 последователни години. При управлението на Кенеди и Джонсън демократите постигат това за осем години.

Днес това изглежда немислимо. От 1968 г. насам нито една от партиите не е успявала да задържи единен контрол върху властта за повече от четири последователни години. Тази нестабилност отчасти се дължи на разочарованието на избирателите от забавения ръст на жизнения стандарт, а отчасти – на демографската и географската поляризация, довела до трайно малки мнозинства в Конгреса.

Президентите обаче многократно са задълбочавали тази тенденция, като са предприемали прекомерни идеологически стъпки.

Макар че поддържането на единен контрол върху властта става все по-трудно, има голяма вероятност следващият президент, който ще встъпи в длъжност през 2029 г., да разполага с такъв, според Бронстийн. Всеки нов президент от Бил Клинтън (1993 г.) насам поема поста с мнозинство както в Камарата на представителите, така и в Сената. Само в шест случая от създаването на съвременната партийна система на САЩ през 1828 г. насам избирателите не са осигурявали на новия президент контрол и върху двете камари на Конгреса. (Ричард Никсън, Роналд Рейгън и Джордж Х.У. Буш са трима от тези президенти.)

Така че следващият президент ще бъде изправен пред ясен избор – може да приеме фатализма, открито изразяван от Ванс и тихо възприет от повечето други влиятелни фигури във Вашингтон, и да повтори подхода, като заложи всичко на една карта. От друга страна, приемникът на Тръмп би могъл да следва стратегия на постепенни стъпки, с която да разшири подкрепата и да затвърди дълготрайното управление, каквото са постигали президентите с най-значимо въздействие, заключава Бронстийн.