За и против унищожаването на изкуство

Публичното унищожаване на изкуство изглежда се радва на своя момент, пише колумнистката на Financial Times Джъмайма Кели. Само през последните седмици протестиращите от групата „Да спрем петрола“ хвърлиха кутии с доматена супа върху картина на Винсент ван Гог в Лондон (макар и покрита със стъкло), отделна група климатични активисти замеряха с картофено пюре платно на Клод Моне в Потсдам, а творецът Деймиън Хърст изгори стотици свои произведения, след като купувачите избраха да ги държат виртуално като незаменяеми токени (NFT).

Всъщност тази тенденция изглежда толкова на мода, че в началото на месеца британският Channel 4 излъчи програма, наречена „Джими Кар унищожава изкуство“, която каналът описва като „уникален телевизионен експеримент, при който публиката решава дали да гласува против противоречиви творци и обидни произведения на изкуството“. Водещият е комик, който сам не е чужд на противоречията.

Рецензиите бяха като цяло ужасни – „най-глупавото отношение към културата на отмяна досега“ – но аз изглежда бях малко по-благосклонна. Програмата определено беше тъпа, не на последно място поради потресаващата асиметрия в списъка на „проблемните творци“, чиито творби публиката беше помолена да спаси или унищожи – Пабло Пикасо, Рейчъл Донезал и… Адолф Хитлер. Но мисля, че това бележи културен момент и като такъв има стойност и трябва да се счита за достоен за запазване - точно както произведенията на изкуството и други исторически артефакти.

Вандализмът срещу произведения на изкуството, разбира се, не е нещо ново. Самият Хитлер е бил фен на унищожаването на изкуството, което смята за „негерманско“ или „изродено“. Но независимо дали обичате, или ненавиждате фразата „отмяна на културата“, трудно е да се спори, че не живеем в ера на повишена цензура. Така че разговорът в телевизионния праймтайм за това до каква степен трябва да отделяме изкуството от твореца и дали трябва да запазим произведенията, си струва.

Но има разлика между унищожаването на изкуство, което се извършва по начин, който разширява културния пейзаж и добавя към нашето разбиране за историята, и това, което се прави, за да го ограничи.

Събарянето на статуята на търговеца на роби Едуард Колстън по време на протеста на движението „Животът на черните е важен“ през 2020 г. беше пример за първото. Това не само беше важен исторически момент сам по себе си - това беше изкуство. Намерих за мощно, затрогващо и доста красиво да видя фигурата на Колстън да се клати и да бъде теглена от тълпата, преди да бъде хвърлена с главата напред в пристанището на Бристъл.

По-късно статуята беше извадена от водата и беше изложена отново миналата година в музей в Бристъл, но този път легнала, покрита с графити, с няколко липсващи парчета и придружена от описания на протестите от 2020 г. Това не е намалило нашето разбиране за ролята, която Колстън е имал в търговията с роби. Напротив, разшири го.

Но скорошността и значимостта на този момент го правят невъзможен за лесно възпроизвеждане, като не бива да му позволяваме да създаде прецедент за премахване на всякаква почит към спорни исторически личности или тяхната работа. Най-лошият момент за мен в шоуто на Джими Кар беше, когато акварел, за който се твърди, че е бил нарисуван от Хитлер - автентичността му оттогава е под въпрос - беше унищожен с верижни триони.

Дали свеждането на Хитлер до човек, който просто е вършил целенасочено зло, не ограничава способността ни да разбираме други, които биха могли да извършат зверства в бъдеще? Може ли да не е интересно за бъдещите поколения да научат, че ужасните хора могат да имат и артистична страна? Възможно ли е това, че можеш да видиш щрихите му с боя и да си близо до нещо, което е докоснал, да направи лошотията му по-реална?

Унищожаването на „проблематично изкуство“ трябва да бъде отделено от вандализма, който се върши, за да се привлече вниманието към по-широк въпрос – изменението на климата, например – като много от него се извършва без да се повреди самото произведение на изкуството. То трябва също така да се отдели от вида реклама, който представлява изгарянето на изкуството на Хърст, което най-малкото е опит да се направи нещо интересно (макар че не съм сигурна колко успешно е било в този аспект).

Просто да се премахне изкуството от културния пейзаж, защото ни кара да се чувстваме неудобно, е лоша идея и е невъзможно да се знае бъдещата му стойност. Дори законните собственици на важни произведения нямат моралното или общественото право да ги унищожават. Както ми каза Куаме Антъни Апиа, професор по философия в Нюйоркския университет, „хората, които притежават тези важни произведения, са просто попечители“.

Изкуството е нещо, което ние, хората, притежаваме колективно. Произведенията може да са създадени от самотни творци, но самите те са продукти на цял набор от идеи, традиции и значения. Духовно ориентираните сред нас може дори да си помислят, че изкуството е вдъхновено или ръководено от бога. Във всеки случай унищожаването му може да бъде оправдано само когато това разширява, а не ограничава нашите колективни хоризонти.