Трябва ли да се откажем от лева?

ВПРОЧЕМ НЕ САМО КАПИТАЛЪТ липсва: самите материални пари стават дефицитни. В Пловдив недостигът на дребни монети е толкова остър, че някои търговци започват да си правят собствени тенекиени "марки", с които клиентите да пазаруват в магазините им, както свидетелства изуменият Константин Иречек.

А и когато ги има, монетите са твърде екзотична гледка: в обращение са всевъзможни османски, сръбски и румънски пари, австрийски флорини, френски франкове, германски талери, северноевропейски риксдалери, руски рубли. Срещат се испански песети, американски долари, даже мексикански песо. В употреба са и множество старинни монети - толкова изтрити от употреба, че дори не се знае какви са, та се оценяват "на око". "Освобождението на България завари в страната едно смешение от монети, каквото може да съществува само в една първобитна държава, в която не е проникнала никаква цивилизация", пише по този повод руският статски съветник Константин Бух, на когото княз Дондуков-Корсаков е възложил да състави първия Указ на Българската народна банка. Бух разпраща текста до по-именити българи за съгласуване (сред тях Петко Каравелов, Григор Начевич, Тодор Икономов, Марко Балабанов), и през пролетта на 1879 банката е учредена. За неин пръв управляващ е назначен руският чиновник Лудвиг Карбоньор, който за няколко месеца успява да подготви наследника си - родения в Свищов Георги Желязкович, бивш служител на Отоманската банка в Пловдив.  
 
ПЪРВИТЕ ДВА ГОДИШНИ БЮДЖЕТА на българската държава са съставени във френски франкове. Но през май 1880 правителството на Драган Цанков и финансовото министерство на Петко Каравелов са готови с проектозакона за "правото на резание монети в Княжеството", и на 4 юни Второто обикновено народно събрание го приема. Създава се националната парична единица "лев", разделена на 100 стотинки и приравнена към франка.

Не липсват и спорове, както свидетелства Кирил Божилов ("България: ХХ век. Антология"). Как да се казват българските пари? Думата "стотинка" дразни мнозина; някои предлага народното "ботки". Парадоксално, но Стефан Стамболов, чиито лик краси днешните ни банкноти от 20 лева, настоява за името "франк", като символ на европейската ориентация на страната. "То мисля, че най-хубавите названия са франк и сантим. Какви са тия побългарявания на монетите? Аз желая да бъдат названията също каквито са във Франция", казва Стамболов. Бъдещият министър-председател, когото ще започним като един от най-големите застъпници на националния интерес в новата история, по онова време е едва 26-годишен.

Разубеждават го. Йосиф Ковачев, учител от Щип и бъдещ кмет на София, казва така: "Ако вземем думата лев, с това не ще се унижи стойността на нашите монети, а ще бъде повече чест за народа ни, ако употреби историческото си название". Впрочем в Музея за история на София все още се пази една от експерименталните български монети от 10 сантима, насечени през пролетта на 1880. сантим

До наши дни са запазени няколко екземпляра от първите, експериментално отсечени български монети - все още наречени "сантими", а не "стотинки".

В СЛЕДВАЩИТЕ ГОДИНИ БНБ започва да сече монети - първо в Бирмингам, после в Петербург и Виена. Но засищането ще отнеме време. Междувременно чуждите сребърни монети остават в обращение чак до 1887, и спомагат да се появи доста сериозно "ажио" между златото и среброто (разлика между официалния и пазарния курс). Бюджетните средства се отпускат по официалния, 23 франка за османска лира, а разплащанията се правят по пазарния - 27-28 франка за лира. Държавните касиери, доставчици и други подобни са доста облагодетелствани.

Не минава и без гафове, разказва проф. Иван Илчев: монетите от 10 стотинки (равни на 20 османски пари), са от хубав бакър, та сарафите дават за тях по 22 пари и ги претопяват. Затова тези монети за нула време изчезват от пазара.

През 1885 БНБ отпечатва и първите книжни пари - банкнотата с номер 00001 по някакво чудо е съхранена до днес и се намира в Габровския музей. Населението, с горчив опит от злополучните османски "каймета", не вярва в книжните пари и те започват да се налагат едва в началото на ХХ век - в "Десетте тлъсти години" между 1902 и 1912.  

ДОРИ И В ЗОРАТА НА ХХ ВЕК младата българска държава продължава да страда от болезнен недостиг на средства. През 1900 година депозитите в частните банки са едва 5 милиона лева - наполовина по-малко дори от общия им балансов капитал (който е 11 млн. лева). За сравнение в началото на 2020 година депозитите в българските банки са 97.5 милиарда лева, при балансов капитал 14.6 милиарда. Основите на "Десетте тлъсти години" са положени от внушителния облигационен заем, който през 1902 правителството получава от френската банка Paribas. В известен смисъл това е предшественикът на днешния валутен борд - условията по заема налагат строг контрол върху финансовата система в България, стабилизират валутата и в следващото десетилетие левът на практика изпълнява "златния стандарт". "На творчеството и на създаването на цялата култура у нас се сложи основата в 1902 година", пише по-късно Андрей Ляпчев.  
Само че такива спокойни периоди са по-скоро изключение в развитието и на лева, и на българската икономика. "... Икономическото ни развитие е осъществено на

няколко спазматични тласъка, като само през кратки отрязъци от време стопанството преживява пълноценен подем: 1902-1912; 1924-1929; донякъде втората половина на 30-те години", пише Румен Аврамов в своя труд "Комуналният капитализъм". "През всички останали години България се развива при „извънредни" обстоятелства. Такива са войните 1912-1918 и техните икономически последици, доминирали целия междувоенен период. Такива са световните стопански кризи от края на XIX век и от 30-те години. Такъв е периодът преди Втората световна война, когато българската икономика е скована от световния протекционизъм и от клиринговите спогодби с основните си партньори. Такива са слабо различимите в обществената памет, но напълно реални остри кризи на платежния баланс през комунистическите години. Такъв е, накрая, днешният преход".