Добър или лош знак за демокрацията е възходът на популизма?

Когато Доналд Тръмп влезе в Белия дом като 45-ия американски президент, ръководството на Свободния свят попадна в ръцете на популист. Малко идеи претърпяват толкова внезапно съживяване през последните години както популизма. Млади партии, набрали сила, с често пъти харизматични лидери, създават сътресения в установения ред в опит да получат власт в това, което на пръв поглед изглежда стабилна демокрация.

Тръмп се присъедини към редиците на други популистки лидери като Реджеп Ердоган в Турция и Виктор Орбан в Унгария. Голяма част от тях яхнаха вълната на негодуванието срещу имиграцията и глобализиращата се икономика, която според мнозина доведе до тяхното изключване. Дали обаче възходът на популизма е предвестник на възстановяване или упадък на демокрацията?

Ситуацията

Две години, след като Тръмп пое поста, популизмът достига до все повече страни. Антисистемна коалиция пое властта в Италия през 2018 г., а останалите сили от тази част на политическия спектър се готвят за победи на изборите за европейски парламент тази година. Еманюел Макрон надделя над крайнодясната Марин льо Пен на изборите във Франция през 2017 г., но в момента е изправен пред бурни протести.

Заплахата датира още от финансовата криза през 2008 г., която отвори вратата за много популисти. Нарастващото неравенство и възприятието за несправедлив, ако не и провален, отговор на икономическия срив подкопа доверието в способността на традиционните лидери да се справят с резките промени в глобалната икономика, включително и с технологичните иновации и възхода на Китай.

За разлика от социализма, фашизма, либерализма и общо взето всеки останал „изъм“, популизмът не е само ляв или десен. Новият бразилски президент Жаир Болсонаро е консервативен бивш военен, докато мексиканският държавен глава Андрес Мануел Лопес Обрадор се представя като радикален социалист.

И наистина най-лесният начин да мислим за етикета „популизъм“ може да се окаже като за набор от средства, които политиците от всички цветове могат да използват, за да станат част от кипящото недоволство.

Бекграундът

Съвременният популизъм се вярва, че се е появил за първи път в САЩ през втората половина на 19 в., когато Народната партия обедини ядосаните фермери, надигнали се срещу суровия капитализъм.

Европейските фашистки лидери също използваха средствата на популизма, но фашизмът е по-ясно разграничим и изисква това човек да се противопостави не само на либерализма, но и на самата демокрация.

Няма единична дефиниция за това какво прави някого популист, въпреки че терминът често се използва като обида. Въпреки това ученият Бенджамин Мофит от шведския университет в Упсала посочва три основни изисквания за определянето на популиста: призив към хората срещу даден презрян елит, използването на „лоши обноски“ в опит да предизвика шок у статуквото и да се докаже като част от народа, възползването – или създаването, на кризи, за да оправдае призивите си за бунт.

Последната точка може да помогне за обяснението на готовността на Тръмп да блокира частично работата на американската администрация заради това, което той описва като имигрантска „криза“ на границата с Мексико.

Аргументът

Някои политолози описват популизма като патология или неизправност на демокрацията. Според самите популисти те спасяват демократичния ред, узурпирани от елитите. Според Кас Мъди от Университета в Джорджия истината е някъде по средата.

Сигурно е обаче, че популистите изпъкват с настояването си, че само те представляват волята на народа, отхвърляйки всякакви критики срещу себе си като атака срещу самия народ, която по тази причина е и нелегитимна. Това помага да се обясни защо популистите, щом веднъж дойдат на власт бързо влизат в сблъсък с демократичните корективи – особено съдебната система и медиите, чиято цел е да ограничава правомощията на правителствата.