Тръмп греши, че обезценката на еврото ще помогне на Европа

На всекиго може да се случи – президентът на ЕЦБ Марио Драги вчера стана обект на поредния залп на Доналд Тръмп в Twitter. Президентът на САЩ обвини Драги, че разпалва нова валутна война, пише Wall Street Journal.

Последното изригване на Тръмп по отношение на паричната политика дойде, след като Драги обеща ЕЦБ да продължи да стимулира икономиката на еврозоната, ако тя има нужда от това. Потвърждението, че ЕЦБ обмисля експанзионистичен подход в последните дни от мандата на Драги понижи еврото с 0,5% до под 1,12 долара. Европейските акции скочиха, докато доходността по облигациите спадна.

Тръмп казва, че тази бърза обезценка на единната валута прави „нечестно по-лесно за европейците да се конкурират със САЩ”.

Драги трябва да разбере, че истинската цел на Тръмп е Джей Пауъл, председателят на Федералния резерв, чиято Комисия за открития паричен пазар заседава тази седмица. Тръмп иска от Пауъл да понижи лихвите в САЩ. Оплакването на Тръмп от Драги е малко преувеличено, като се има предвид, че една от основните икономически заплахи, на които ЕЦБ реагира, е митническата офанзива на американския президент.

ЕЦБ също така е поставена в неизгодно положение на фона на сигналите, че Фед може да понижи лихвите тази седмица или по-късно през годината. Всички съвременни централни банкери се опитват да направляват неконвенционалната парична политика без пътна карта и без международно сътрудничество. Трябва да извиним Драги, че намекна за желание да не изостава повече от американската централна банка.

Вярно е обаче също, че обезценяването на еврото беше явна, макар и незаявена, цел на политиките на Драги от години. Търгувайки се на ниво от около 1,40 долара през 2014 г., еврото спадна до около 1,05 долара към края на 2015 г., след като Драги въведе своята версия на количествени улеснения (покупка на финансови активи от централната банка – бел. прев.).

Надеждата изглежда беше, че по-слабото евро може да доведе до внос на инфлация, докато същевременно подпомага износа, което би направило икономическите реформи в еврозоната политически по-лесни. Нито едно от двете не се случи. Цените на вноса така и не нараснаха достатъчно, за да предизвикат целевата инфлация на ЕЦБ от близо 2%, а подкрепата за износа се насочи главно към Германия, която най-малко се нуждаеше от помощ. Важните реформи така и не се осъществиха, с изключение на Франция, където със закъснение те настъпиха, но в недостатъчен обем.