Как да се направи американският капитализъм отново велик?

Републиканецът Марко Рубио тръби за „капитализъм като общо благо”. Демократката Елизабет Уорън говори за това „да накараме пазарите да работят за хората.” Въпреки че предписанията им се различават, те споделят убеждението, че капитализмът е в криза и трябва да бъде „поправен”, за да може да служи отново на американския народ, пише Уилиъм МакГърн за Wall Street Journal.

Те споделят и друго предположение. Тези, които не са съгласни, са крайни оптимисти в плен на пазарния фундаментализъм.

Сега сенатор Рубио получава овации за излагането на аргумента си така директно по време на реч, в която очертава пост-тръмпистка форма на републикански популизъм. Но има сериозни възражения, на които не може да се отговори само с отхвърляне на критиците като бездушни либертарианци.

Някои, например, не са съгласни с определението на сенатора за американския капитализъм или как се отразява икономическият растеж на американските работници. От това следва, че те се съмняват в неговите рецепти.

Сенатор Рубио постулира, че акционерният капитализмът се нуждае от основен ремонт, защото вече не предоставя на американците „достойнството, което идва от упорития труд, собствеността и отглеждането на семейство.“ Решението, според него, е икономика, в която политици като него вземат повечето решения за това къде да се инвестира капиталът и къде бизнесът и работниците трябва да си сътрудничат, а не да се конкурират за ресурси.

Някои вярват, че сътрудничеството е това, което се получава на пазар, където работниците са свободни да решават на кого ще продадат труда си - и на кого няма. За работника няма по-голяма сигурност от свободата да каже на шефа си да си гледа работата, уверен, че има добра работа за него другаде. Такава увереност, разбира се, може да има само в една растяща икономика, създаваща работни места.

Опитът освен това ни казва, че когато конкуренцията е ограничена, резултатът не е сътрудничество. Това е заговор. Всъщност сенаторите Уорън и Рубио не биха намерили по-стабилни съюзници от либертарианците, ако целта им е просто да премахнат правилата и субсидиите, които изкуствено изкривяват пазара в полза на големия бизнес и политически свързаните компании за сметка на малкия човек.

Освен това някои споделят тревогите на сенатор Рубио за днешните социални дисфункции - кризата с държавните училища, разбитите семейства, вредното пристрастяване - и как те заплашват да оставят много от американците, особено тези без колежанска диплома, в покрайнините на американската мечта.

Но това наистина ли е криза на доброволния обмен между купувачи и продавачи или на културата? Тук сенатор Рубио настоява политиката да свърши работата на културата. Това е разбираемо изкушение, в смисъл, че промяната, да речем, на данъчните кредити е далеч по-малко стряскаща от ремонта на културата. Но тогава кои са истинските материалисти, ако отговорът на културен срив не е да се обърнем към човешката душа, а да кажем: „Не се притеснявайте, можем да проектираме всичко чрез регулиране и данъчен кодекс“?