Лагард не трябва да отстъпва от целта на ЕЦБ за 2% инфлация

Кристин Лагард ще председателства първото си заседание на управителния съвет на Европейската централна банка (ЕЦБ) в четвъртък. Интересът на пазара към нейната дебютна пресконференция след съвета няма да бъде насочен толкова към лихвените проценти или покупките на активи, колкото към „стратегическия преглед“ на целите и инструментите на ЕЦБ, пише за Financial Times Реза Могадам, вицепрезидент на Morgan Stanley и бивш ръководител на европейския отдел на Международния валутен фонд (МВФ). 

Пазарите разбират, че въпросът е не само по-сложен, отколкото изглежда, но и че отговорът ще бъде по-мащабен от следващата промяна на паричната политика.

Критиците на целта от 2% цитират три общи аргумента. Първо, безполезно е да се борим със структурните сили, които стоят зад ниската инфлация, като технологиите и застаряването. Второ, на сегашните нива потребителите и инвеститорите почти не отчитат инфлацията, камо ли да основават решенията си на нея, и това може би е същността на ценовата стабилност. Трето, преследването на 2-процентна инфлация надува цените на активите и посява семената на следващата криза.

Тези аргументи звучат правдиво, но те не обосновават промяната на целта от 2%, което би причинило повече вреда, отколкото полза.

За начало, няма нищо структурно или „естествено“ в сегашното ниво на инфлация от 1% - точно както нямаше нищо естествено в инфлацията от 7 на сто през 80-те години. Тогава цените на петрола изиграха роля, но именно рамките на паричната политика узакониха високата инфлация и беше необходима реформа на тези рамки, за да бъде тя укротена. Валидирането на текущите нива на инфлация рискува да укрепи ниските и трайни ценови очаквания.

По-нататък, трудно е да се разбере как ЕЦБ би могла да намали целта за инфлацията без предизвестие или последици: изоставянето на ключово предположение, което е заложено в съществуващите финансови договори, завинаги променя реалната възвръщаемост на спестителите и реалните разходи за кредитополучателите. Един процентен пункт по-ниска инфлация може да изглежда незначителен за лаиците, но при десетките трилиони еврови активи това е съществено преразпределение на доход от кредитополучателите към спестителите.

И накрая, по-ниска - и уж по-постижима - инфлационна цел би усложнила живота на ЕЦБ. От една страна, ако инфлацията вече се е установила около новата цел, паричната политика вероятно трябва да бъде „нормализирана“. Но скорошно повишаване на лихвите и обръщане на количественото облекчаване е перспектива, която няма да се понрави дори на ястребите. Последното нещо, от което се нуждае линеещата Европа, са по-високите реални лихви вследствие на по-ниската текуща инфлация.

Нещо повече, по-ниската инфлационна цел, която не е синхронизирана с другите големи централни банки, може да засили еврото, като по този начин потисне цените и икономическата активност. Ниската инфлация също така прави по-лесно регионът да бъде тласнат към дефлация и ще е по-трудно за страните от еврозоната да коригират относителните цени без някои от тях да изпаднат в дефлация.

Ако явното намаляване на целта за инфлацията е толкова трудно, защо просто не оставим сегашната цел да отмре от само себе си? Това би било повече от неудобно за ЕЦБ, институция, чиято основна цел е ценовата стабилност. Всяко мълчание би било оглушително, всяко бездействие би било многозначително. Пазарите ще заключат, че целта е де факто понижена. Спадащите измерители на бъдещата инфлация сочат, че това вече се случва.

Какво тогава трябва да се направи? Целта на ЕЦБ за „близо до, но по-малко от 2 на сто“ инфлация дава отрицателен уклон на очакванията. Просто въвеждането на диапазон - да кажем привидно безобидните 1,5-2,5 на сто - няма да реши този проблем, но може да го влоши, ако бъде разпознат като разширяване на зоната на комфорт на ЕЦБ под 2 на сто.

Постигането на трайно повишаване на инфлационните очаквания изисква пазарите да бъдат убедени в две неща. Първо, че спадове на инфлацията под целта ще бъдат последвани от скокове над нея. Второ, че ЕЦБ е подготвена да използва агресивно инструментите, с които разполага.

Те включват закупуване на активи от частния сектор, по-отрицателни лихвени проценти (със защита за бедните спестители) и - ако може да се намери политическа воля за координирана фискална експанзия в еврозоната - по-нататъшни покупки на държавни облигации от ЕЦБ.

За Лагард стратегическият преглед е основна битка, която може да определи нейния мандат начело на най-добре функциониращата европейска институция. Тя ще се нуждае от всичките си прехвалени дипломатически умения, за да не позволи на ЕЦБ да хвърли кърпата относно инфлацията и да се насочи към паричен аналог на строгата фискална политика.