Конгресът трябва да обуздае твърде властния Федерален резерв

Когато председателят на Федералния резерв Джером Пауъл говори, инвеститорите слушат. Те го правят така, сякаш могат да спечелят състояния, като предугадят правилно кога Фед би могъл да започне да намалява размера на държавния дълг на САЩ, който купува всеки месец. Те внимават за дума, която може да изплаши финансовите пазари. Речта на Пауъл на 27 август се оказа невпечатляваща по всички начини, които касаят Уолстрийт. Независимо от всичко, това си беше спектакъл, пише за Wall Street Journal икономистката Джуди Шелтън, старши сътрудник в Independent Institute.

Хората, които се стремят да тълкуват всяко нюансирано изявление - финансови анализатори, мениджъри на хедж фондове, инвестиционни банкери - очевидно бяха доволни от представянето на Пауъл. Индексите S&P 500 и Nasdaq се изкачиха до нови рекорди след речта на шефа на Федералния резерв, която включваше неговото наблюдение, че монетарните регулатори „не трябва да се опитват да реагират на това, което вероятно ще бъдат временни колебания в инфлацията“. Доходността на облигациите спадна едновременно с неговите забележки.

Но за хората, които живеят от заплата, а не от портфейлна доходност, играта за дешифриране на намеренията на ръководителите на Фед е странично шоу, което ги оставя още по-настрана. Това не е начин за провеждане на парична политика. Централната банка на САЩ стана твърде видна, твърде политическа и твърде мощна.

Способността на Федералния резерв да купува огромни количества ДЦК на САЩ е доминиращият фактор, влияещ върху лихвените проценти и чрез тях на оценката на финансовите активи. Цялата времева структура на доходността на държавните облигации, отразяваща връзката между краткосрочните и дългосрочните лихви, е фокусирана върху доходността на 10-годишните ДЦК. Какво би разкрила тази референтна доходност, ако покупките на Фед не изкривяваха пазара?

Намесата на Фед не само подкопава взаимодействието между търсенето и предлагането относно точното определяне на цената на инвестиционния капитал; тя също компрометира връзката между фискалната и монетарната политика. Приспособяването на Фед към дефицитните разходи на законодателите представлява конфликт на интереси с политически последици. Освен че гарантира, че правителствените разходи за лихви за обслужване на дълга са намалени, Фед връща обратно на Министерството на финансите печалбата от собствените си вложения.

Ако това изглежда като добра сделка, защо централната банка да не поеме собствеността върху 100% от държавния дълг на САЩ, държан от инвеститорите (22,2 трилиона долара) вместо сегашните 24% (5,34 трилиона долара)? Тогава всички лихвени разходи на правителството по публичния дълг ще бъдат изплатени на Федералния резерв, който след това ще преведе нетната печалба от тези приходи обратно в хазната - където те са класифицирани като „постъпления“ във федералния бюджет.

Сериозно, има ли ограничения за това колко държавно гарантиран дълг Фед може да закупи за собствения си портфейл? На 23 март 2020 г. комисията по парична политика на Федералния резерв гласува за справяне с „напреженията на пазарите на ДЦК и на обезпечените с ипотека ценни книжа“, като разреши на клона си в Ню Йорк да увеличи своите вложения в такива активи „в необходимите размери“ за подпомагане гладкото функциониране на пазарите „до второ нареждане“. Пазарите за двата вида активи вече не са напрегнати; по-скоро те са надути от увеличените покупки на Фед, които изкуствено намалиха лихвените проценти и разходите за финансиране.